Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката
- Автор: Хайсмит Патриция
- Язык: болгарский
- Переводчик: Екатерина Михайлова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката». Краткое содержание книги:
Сузи Ескъм живееше в съседната къща заедно с родителите си.
— Забравих — каза Джени.
— Следващия път я попитай. Да не говорим, че само човек с твоите романтични представи може да се реши да наеме такава отдалечена къща. Като завали един хубав сняг и жиците изпопадат, тогава ще те питам.
— Да не мислиш, че в Скрантън не е имало тежки зими?
— Мисля, че в Скрантън не си живяла в такава къща. И не мисля, а знам, защото съм я виждал.
Джени въздъхна, като си представи къщата в Скрантън — уютна, поддържана, на два етажа и цялата от тухли, което я правеше абсолютно неуязвима за вятъра. Джени беше на двадесет и три години. Напусна университета на третата година и започна работа като секретарка в Скрантън, а междувременно продължи да живее при родителите си. Така беше до края на миналото лято, когато реши, че иска да бъде съвсем самостоятелна. Колебаеше се дали да замине за Европа с парите, които беше спестила, или да се установи в Сан Франциско. Накрая реши да се премести в някой малък град и избра Хъмбърт Корнърс. Искаше да си има самостоятелна къща, интересна къща — да бъде наредена по неин вкус и да не е на петнадесет метра от къщата на съседите като онази в Скрантън. Харесваше тази къща въпреки странните шумове, от които понякога нощем се стряскаше.
— Човек просто трябва да свикне с тази къща — каза Джени сериозно. — Нищо й няма.
— Добре, Джени, но не си мисли, че аз ще живея тук или в някаква подобна къща, след като се оженим. А се надявам това да стане до края на май.
— Не съм си помислила такова нещо, но докато се оженим, искам да живея тук.
— Знам, мила. — Той я целуна по бузата. — Господи, какво си дете.
Това вече не й беше много приятно. Още повече, че той беше само пет години по-голям от нея.
— Новините — каза тя.
По средата на новините отвън се чу нещо като кашлица. Джени подскочи, а Грег за няколко секунди стигна до кухнята и взе фенера, който стоеше изправен върху масата. Мина отново през хола и отвори външната врата.
— Кой е? — извика той и освети с фенера форзицията с окапалите листа, високия близо два метра смърч и алеята чак до пътя. После се обърна, но не видя нищо освен изкривения бял парапет и тъжния дървен стълб с килнатия счупен фенер отгоре.
— Видя ли нещо? — попита Джени, застанала близо до лего.
— Не, но смятам да пообиколя. — Изтича надолу по стъпалата пред входната врата. Заобиколи къщата и я освети с фенерчето откъм гърба, след това пристъпи бавно и огледа внимателно живия плет, достатъчно висок, за да прикрие човек. Тръгна успоредно на баскетболния кош, за да види дали няма някой зад таблото му. Насочи фенерчето към бараката обиколи я и даже надникна вътре. След това освети изведнъж алеята, погледна и от двете и страни.
— Нищо. Абсолютно нищо — каза Грег, като се върна. Телевизорът беше изключен. Над челото на Грег висеше кичур къдрава черна коса. — Приличаше обаче на кашлица, нали?
— Да — каза тя с твърд, но безизразен тон.
Сериозността и равнодушието й го накараха да се усмихне. Мина му през ум да остане и тази нощ тук. Да можеха да си лежат на канапето по пижами… но той нямаше да може да заспи, без да се любят, а по този въпрос вече бяха говорили. Бяха го правили два пъти и се бяха разбрали, че третият ще бъде, след като се оженят. Непринудено споразумение в типично неин стил, което той може би щеше да успее да наруши. Но не и тази вечер. Не под погледа на нечии очи, които може би надзъртат зад завесите в хола.
— Хрумна ми нещо — каза той изведнъж. — Вземи си куче. Аз ще ти го намеря. Един доберман — те са най-добрите пазачи.
Тя се облегна на възглавницата.
— Не си стоя достатъчно вкъщи. Не мога да държа едно животно само по осем часа на ден.
Той разбра, че няма смисъл да настоява. Можеше да я склони почти на всичко, но не и да направи нещо, с което според нея би причинила страдание на някое животно.
— Има безпризорни кучета, които биха се зарадвали на всякакъв стопанин — иначе ги очаква сигурна смърт.
— Моля те, да не говорим повече за това.
Тя стана и отиде в кухнята. Озадачен, той я проследи с поглед и се замисли дали не й беше развалил настроението. Преди три години малкият й брат починал от менингит на гръбначния мозък. Джени прекарала дълго време при него в болницата. Това било силен, прекалено силен удар. Не трябва никога да произнася думата „смърт“ пред нея.
— Знаеш ли какво ми се пие? — извика тя от кухнята. — Мляко с какао. Ти искаш ли?
Той се усмихна, тревогата изчезна от лицето му.
— Ако ти искаш.
Чу как тя изсипа млякото в тенджерката и запали електрическата печка — единствената съвременна вещ в цялата къща. Застанал до вратата на кухнята, той пушеше и я гледаше. С бавни движения тя разбъркваше млякото.