Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката

— Знаеш ли кое е най-голямото престъпление, което човек може да извърши? Според мен поне.

„Убийство“, помисли си той, но се усмихна и каза:

— Кое?

— Да обвиниш несправедливо някого в изнасилване.

— Ха! — засмя се той и се чукна по челото. — Това пък откъде ти дойде наум?

— Във вестника пишеше как някакво момиче обвинило един мъж. Още не са го доказали.

Той я гледаше, докато вниманието й беше погълнато от млякото; очите му се спуснаха по младото й здраво тяло и стигнаха до ниските обувки от черен велур, които на краката на Джени не изглеждаха нито детски, нито шик, а някак по средата. Помисли си, че ако някой я изнасили, той ще го убие, с удоволствие ще му извие врата.

— Джени, ти нали не си забелязала някой да се навърта наоколо? И ако видиш, ще ми кажеш, нали?

— Разбира се, че ще ти кажа. Не ставай смешен.

— Не ставам смешен. Ти имаш толкова много тайни, мъничката ми. Сигурно затова си толкова привлекателна. — Застана зад нея, прегърна я и я целуна по главата.

Тя се засмя колебливо и срамежливо, завъртя се с лице към него и го целуна.

Изпиха си какаото в кухнята, хапнаха бисквити с шоколад по края, които взимаха направо от кутията. Грег погледна часовника си — наближаваше полунощ. Трябваше да стане в шест и половина, за да стигне във Филаделфия преди девет. Беше търговски пътник, продаваше лекарства в различни градове и му се налагаше да пътува с колата си всеки ден. Новият му плимут вече беше на двадесет и една хиляди мили. Апартаментът му в Хъмбърт Корнърс заедно с гаража, над който се намираше, беше собственост на мисис Ван Влийт и само на пет мили от къщата на Джени. Разстоянието му се струваше нищожно, когато отиваше вечер при нея — истинско удоволствие след пропътуваните сто и петдесет, че и повече мили през деня. А и самата Джени — такъв контраст със стоката, която продаваше по цял ден: таблетки за сън, таблетки за събуждане, таблетки против пиене, пушене и преяждане, таблетки за успокояване на едни нерви и за възбуждане на други. Болните хора на този свят явно бяха страшно много — иначе щеше ли да има нужда от него? „Господи!“, възкликна Джени първия път, когато той отвори куфара си и й показа какво продава. Стотици флакони с таблетки в най-различни цветове и форми, на всеки от тях етикетче с търговското название и непроизносимите наименования на съставките. Освен аспирин Джени нямаше други лекарства в аптечката си, а и от него пиеше не повече от два пъти в годината, когато почувствуваше, че я хваща хрема. Това, което той харесваше у нея — имаше и други неща, разбира се, — беше, че е толкова здрава. Може да не е много романтично да харесваш едно момиче заради отличното му здраве, но именно то я правеше свежа и хубава, поставяше я несравнимо по-високо от всички момичета, с които бе излизал и в които се бе влюбвал. Те бяха само две — и двете бяха от Филаделфия, и на двете бе направил предложение, и двете, след като размислиха, му отказаха. В сравнение с Джени и двете не струваха пукната пара. Джени искаше деца. И двамата искаха деца колкото може по-скоро. „Майката на моите деца“, мислеше си често Грег, когато я погледнеше. Представяше си я с три или четиригодишното им дете — говореше му, отнасяше се с него като с голям човек дори и когато правеше пакости, смееше се с него, но най-важното — беше търпелива, добра и никога не се сърдеше. „Тя ще бъде най-добрата майка на света“, мислеше си Грег.