Кралицата на мрака. Възходът на търговеца принц
- Автор: Фейст Раймонд
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Герасимов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кралицата на мрака. Възходът на търговеца принц». Краткое содержание книги:
Ру преглътна, внезапно почувствал буца в гърлото си. Накрая прошепна:
— Никога не си говорил за нея.
— Имах толкова малко радости в този живот, момче — каза Том. — Тя беше всичко за мен. Срещнах я на един фестивал — тя изглеждаше като подплашено птиченце, застанала встрани от тълпата на Средлетния празник. Тъкмо се бях върнал от Саладор; карах един фургон за чичо ми, дядото на Дънкан. Бях пийнал и много горд със себе си и тогава тя застана пред мен, светла като лъсната мед, и ми каза: „Танцувай с мен“.
Той въздъхна.
— И аз го направих.
Том замълча. Дишаше трудно. Трябваше да преглътне, за да продължи да говори.
— Изглеждаше точно като теб — не много привлекателна и с малко криви зъби, докато не се засмееше — тогава светваше и ставаше хубава. Камъка, за който ти говорих, й го донесох за сватбата. Един златар го постави в пръстен.
— Като за благородничка — каза Ру, като се насили да говори небрежно.
— Като за кралицата — отвърна Том със задавен смях. Пак преглътна. — Тя каза, че съм луд и че трябвало да спестявам за нова каруца, но аз настоях да запази пръстена.
— Никога не си ми казвал — тихо каза Ру.
Том повдигна рамене и замълча. Пое дълбоко дъх и продължи:
— Сега вече си мъж. Доказа ми го — събудих се и открих, че стоиш над мен, в двора на Гастон. Не бях си и помислял, че толкова си заякнал — станал си много жилав, щом си надвил личните палачи на краля и си се научил да се биеш така, че и аз не можах да те надвия. Реших, че ще можеш да се справяш добре и по пътищата.
Том се усмихна:
— Ти си като нея — по-здрав, отколкото изглеждаш.
Ру мълчеше — не знаеше какво да каже. След малко все пак каза:
— Защо не поспиш малко, татко? Имам да обмисля някои неща.
— Да, така ще направя — кимна Том. — Боли ме много вратът.
Помръдна лявото си рамо, за да разпусне скованите си мускули.
— Сигурно съм се изкълчил при падането, когато ония момчета започнаха да ни обстрелват. Боли ме от кръста до челюстта. — Той изтри челото си с ръка. — И ме избива пот.
Пое дълбоко въздух и въздъхна, като че ли бе много изморен.
— Остарях вече. Когато забогатееш, ще си спомниш за стария си баща, нали, Ру?
Ру се засмя и отвори уста да каже нещо, но очите на баща му се подбелиха и той падна по очи в огъня.
— Дънкан! — викна Ру и с едно-единствено движение измъкна баща си от пламъците.
Дънкан дотича и погледна восъчно бледото лице на Том, бялото на очите му и обгорените места по бузата и врата. После каза:
— Мъртъв е.
Ру стоеше неподвижен, загледан мълчаливо в мъжа, който му беше баща, а се бе споминал като чужд за него човек.
4.
Препятствие
Ру даде знак.
Дънкан дръпна поводите на каруцата, която караше, и спря зад първата кола. Ру се надигна и извика:
— Крондор!
След като погребаха Том в гроб, който синът му изкопа с голи ръце, и го покриха с камъни, за да го пазят от дивите зверове, по-нататък пътуваха без проблеми. Дънкан се оказа добър каруцар. Припомни си някои неща, които Том го беше учил като малък, а Ру доразви уменията му и накрая престана да се тревожи всяка минута за товара във втората кола.
Ру все още тъжеше за баща си; не можеше да избегне чувството, че е пропуснал нещо от последния им разговор за майка му. Даваше си сметка, че има още много от семейната му история, което не знае. Когато бе трезвен, баща му беше затворен, а когато се напиеше, ставаше агресивен. Сега Ру започна да разбира каква беше причината за това: всеки път, когато Том погледнеше сина си, той му напомняше за починалата му съпруга, която бе обичал безмерно и бе загубил по време на раждането на момчето.
Но очевидно имаше и нещо друго и сега Ру си задаваше десетки въпроси, на който баща му никога не бе отговарял. Реши да намине пак в Рейвънсбърг и да открие малцината в града, които Том би могъл да нарича приятели, и да ги разпита за това, което го вълнуваше. Може би трябваше да отиде и до Саладор, за да се запознае с клона на фамилията на Дънкан. Искаше непременно да си отговори на някои въпроси и осъзнаваше, че не знае кой е в действителност. Отпъди тези мъчителни мисли и реши, че не е толкова важно кой е, а какъв ще бъде — а бе решил да се превърне в богат и уважаван човек.
Дънкан завърза поводите, скочи от каруцата и се запъти към Ру. Нисичкият младеж бе започнал да харесва братовчед си, макар все още да намираше поведението му за малко тарикатско и да смяташе, че не бива да му се доверява напълно — така, както се доверяваше на Ерик или на другите мъже, с които бе служил под началството на Калис. Но го харесваше и мислеше, че ще му е полезен с богатия си опит при общуването с благородници и че може да го наставлява относно поведението и облеклото му.