Кралицата на мрака. Възходът на търговеца принц
- Автор: Фейст Раймонд
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Герасимов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кралицата на мрака. Възходът на търговеца принц». Краткое содержание книги:
Загина преди да е успял да измъкне оръжието от пояса си.
— Край — каза Ру.
Минута по-късно Дънкан и Том се появиха запъхтени — приличаха на призраци в тъмното.
— Само двама ли бяха? — попита Дънкан.
— Ако е имало и трети, той е преполовил пътя до Крондор — каза Том. Очевидно беше паднал зле — бе кален от главата до петите от лявата страна и имаше голяма драскотина на лявата буза. Държеше дясната си ръка през гърдите, стискаше се за рамото и размърдваше пръстите на лявата си ръка.
— Какво има? — попита Ру.
— Май паднах лошо — отвърна баща му. — Ръката ми се е вцепенила и боли. — Задъхваше се. — Отдавна не ми се бе случвало. Не ме е срам да си призная, че се изплаших.
Дънкан коленичи, преобърна бандита и каза:
— Тоя прилича на просяк.
— Малко почтени търговци и още по-малко престъпни смелчаци се отправят по този път — обясни Том. — Не съм чувал за богат бандит и сигурно наоколо няма такива.
Поклати глава и продължи да разтрива вдървените си пръсти.
Дънкан се изправи с една кесия.
— Може да не е бил богат, но все пак не е бил и беден. — Отвори кесията и извади няколко медни монети и един полускъпоценен камък. Приближи се към лагерния огън, разгледа го и каза:
— Нищо особено, но може да се вземат малко пари за него.
— По-добре да видим дали и другият е мъртъв — каза Ру.
Другият лежеше в калта и когато го преобърна, той видя, че го гледат безжизнените очи на момче. Поклати глава с отвращение, пребърка го и откри, че загиналият няма дори и кесия.
Върна се при каруците. Дънкан тъкмо бе донесъл лъка на първия бандит.
— Нещастен голтак — каза той и хвърли оръжието встрани. — Свършили са му стрелите.
Ру седна и въздъхна.
— Какво ли щяха да правят с толкова много вино? — попита Дънкан.
— Е, щяха да пийнат малко — каза Том — и щяха да отмъкнат конете и каквито монети намерят, а също така и мечовете и въобще всичко, годно за продан.
— Ще ги погребваме ли? — попита Дънкан.
— Не биха направили същото за нас — поклати глава Ру. — Освен това нямаме лопата. А нямам намерение да рия гробове с ръце.
Въздъхна отново.
— Ако бяха сериозни бандити, утре заран ние щяхме да храним гаргите, а не те. По-добре е да сме по-внимателни.
— Добре тогава, застъпвам — каза Дънкан.
Том и Ру седнаха край огъня. Заради възрастта му, Ру и Дънкан даваха на Том първата смяна след вечеря. Втората беше най-лоша, защото трябваше да се разбудиш след няколко часа сън, да изкараш поста си и да се опиташ отново да поспиш. Ру знаеше, че малко преди разсъмване е най-опасното време за нападение: стражите в тези часове бяха сънливи и най-малко внимаваха, защото мислеха, че всеки, замислил сериозно нападение, ще изчака първата поява на слънчевите лъчи. Ако Том дежуреше при изгрев-слънце, шансовете да ги убият, докато спят непробудно, бяха големи.
— Имах такъв камък някога, като този, който намери Дънкан — каза Том.
Ру не отвърна нищо. С баща си говореше рядко — навик, който беше придобил още през детството. Като момче бе пътувал много с баща си, за да учи каруцарския занаят, но дори по време на най-дългите пътувания от Рейвънсбърг до Саладор и обратно си разменяха най-много по десетина думи. Като се върнеше у дома, Том се напиваше до безпаметство, но докато работеше, беше трезвен и не слагаше грам алкохол в устата си.
— Бях го взел за майка ти — додаде тихо той.
Ру го погледна с внимание. Когато беше трезвен, баща му бе спокоен човек, но никога — нито пиян, нито трезвен, не говореше за майка му. Младежът знаеше за майка си само това, което бе научил от други в селището, защото бе починала при раждането му.
— Беше крехка и слабичка — каза Том. Ру знаеше, че дребният му ръст е нещо, наследено от майка му: майката на Ерик го бе споменавала неведнъж. — Но беше здрава и издръжлива — допълни Том.
Ру се изненада.
— Имаше твърд характер — продължи баща му с очи, блеснали от лагерния огън. — Много й приличаш, да знаеш.
Държеше дясната си ръка върху гърдите й разсеяно разтриваше удареното си място. Впери поглед в огъня, като че ли търсеше нещо в танцуващите пламъци.
Ру само кимна, защото се страхуваше да говори. Откакто бе ударил баща си и го бе свалил на земята, старецът се отнасяше към него с някакво уважение, което никога преди не бе усещал. Том въздъхна:
— Тя искаше да те роди, момче. Лекуващият жрец й каза, че ще е късметлийка, ако може да роди толкова слабичка. — Той избърса с дясната си ръка лицето си, после погледна загрубелите си мазолести ръце. — Знаеш ли, плашех се да я докосна, защото беше толкова дребна, а в мен нямаше нежност. Страхувах се да не я счупя. Но бе по-силна, отколкото изглеждаше.