Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)
- Автор: Стейнбек Джон Эрнст
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)». Краткое содержание книги:
— Какво?
— Чуй какво ще ти кажа. — Той му направи знак с пръст да се приближи — пръстът бе покрит с пласт абразивен прах. — Чуй… Не си търси сам белята. Нали видя какво е станало с този — смахнатия.
— От онази колиба ли?
— Да. Един такъв глупав, нищо не разбира.
— Е, та какво?
— Когато тук дойдат полицаи — а те час по час ни навестяват, — ти също се престори на такъв. Нищо не знаеш, нищо не разбираш. Полицаите се смиляват само над такива. И хич недей помисля да се биеш с тях. Това значи сам да си сложиш главата в торбата. Преструвай се, че съвсем си си изгубил ума от страх.
— Значи, полицаят да прави каквото си ще, а аз да мълча?
— Не, не, чуй ме. Ще се отбия при тебе довечера. Може би не трябва да върша това. Защото тук на всяка крачка има шпиони. Рискувам, имам и дете. Но все едно, за теб ще го направя. А ако видиш полицай, престори се на смахнат оки, разбра ли?
— Защо не, ще го направя, стига да е от полза за работата — каза Том.
— Ти не се тревожи. Ние не стоим със скръстени ръце, само че не ритаме срещу ръжена. Колко му трябва на едно дете? Погладува два-три дни и край. — Младежът отново се залови за работа. Той смаза гнездото на клапана и ръката му, която държеше маткапа, се задвижи ту напред, ту назад. Лицето му изгуби всякаква изразителност, погледът му стана вял и глуповат.
Том бавно тръгна към близките си.
— Значи, да се преструвам на смахнат — тихо си шепнеше той.
Бащата и чичо Джон се приближиха до палатката с наръчи клони, оставиха ги до огъня и клекнаха на земята.
— Тук наблизо всичко е обрано — каза бащата. — Трябваше да ходим далеч. — Той погледна децата, които бяха наобиколили палатката. — Боже господи! Откъде се взеха толкова? — И децата смутено наведоха глави.
— Сигурно са подушили, че мирише на храна — каза майката. — Уинфийлд, не се върти в краката ми. — Тя го бутна настрана. — Искам да задуша малко месо. Не сме яли топла храна, откак сме тръгнали. Татко, иди до лавката да вземеш месо от врат. Ще го задуша на огъня. — Бащата стана и се отдалечи.
Ал вдигна капака на камиона и надникна вътре — моторът бе потънал в масло. Той изправи глава, когато чу стъпките на Том.
— Няма що, весел си като щурец.
— И още как! Просто скачам от радост като жаба край гьол — отвърна Том.
— Гледай. — И Ал посочи мотора. — Здрава работа, а?
Том надникна вътре:
— Да, струва ми се, че е добре.
— Според тебе добре, така ли? А според мен е нещо повече — чудесен. Масло никак не пропуска. — Той отви една свещ и пъхна в дупката пръста си. — Има нагар, но това е нищо, не е страшно.
Том рече:
— Е, браво, юнак си, добър избор си направил. Това ли искаше да ти кажа?
— Страх ме беше през целия път: ето, мисля си, ще се счупи колата и кой ще е виновният? Аз.
— Не, добър избор си направил. Сега провери както трябва, защото утре рано ще тръгнем да търсим работа.
— Нищо, ще ни закара дотам — каза Ал. — Не се безпокой. — Той извади от джоба си нож и почна да чисти електродите на свещта.
Том влезе в палатката и видя Кейси да седи на земята и съсредоточено да разглежда босия си десен крак. Том тежко се отпусна до него:
— Е, как е, работи ли?
— Кое? — попита Кейси.
— Кракът ти.
— А… Аз просто така — седя си и си мисля.
— Ти, изглежда, само в такава удобна поза можеш да мислиш — каза Том.
Кейси размърда пръстите на краката си и спокойно се усмихна.
— Ако не се настаниш удобно, и мислите в главата не ти идват.
— Отдавна не бях чувал гласа ти — рече Том. — Сигурно все мислиш.
— Да, все мисля.
Том свали каскета си — той бе станал мръсен, овалян, с прегъната надве козирка. Разгъна кожичката отвътре и сложи нова подложка от вестник.
— Свил се е от пот, не се хваща на главата ми — каза той и погледна мърдащите боси пръсти на Кейси. — Би ли се откъснал за миг от мислите си, за да изслушаш какво ще ти кажа?
Кейси обърна към него главата си, която се крепеше на дългата като стъбло шия.
— Винаги слушам. Затова постоянно съм замислен. Първо слушам какво говорят хората, а после разбирам какво чувствуват те. Постоянно ги слушам и ги чувствувам; хората бият с криле, като птици, влезли в някой таван. И накрая, разбира се, си счупват крилете в прашните стъкла и не успяват да излязат на свобода.
Том дълго гледа Кейси с широко отворени очи, после се обърна и погледна към една сива палатка на около двадесет крачки от тях. На обтегачите й бяха окачени прани комбинезони, ризи и рокли. Той тихо каза: