Сияйни слова
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Летописите на Светлината на Бурята #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Артлайн Студиос“ ЕООД
- ISBN: 978-619-193-003-6
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сияйни слова». Краткое содержание книги:
Но такова е естеството на магията. В раните на една разбита душа може да се настани нещо друго. Повеляването на Стихиите, силите на самото сътворение. Те могат да изцерят душата, ала могат и да я ранят по-дълбоко.
Бягащият по вятъра блуждае из опустошената земя и се крепи на границата между отмъщението и честта. Тъкачката на Светлината, бавно поглъщана от своето минало, търси лъжата, в която да се превърне. Обвързващият, роден от кръв и смърт, се бори да изгради наново разрушеното. Откривателката, свързваща съдбите на два народа, е принудена да избере между бавната смърт и страшното предателство на всичко, в което вярва.
Отдавна е време те да се събудят — надвиснала е Вечната Буря.
И Убиецът е тук.
Дългоочакваното продължение на най-добре продаваната според класациите на Ню Йорк Таймс книга Пътят на кралете
— Но убиецът е Бягащ по вятъра.
— Така ли? — отвърна Сил. — Нещо като теб? Може би. — Тя сви рамене.
Сигзил проследи погледа на Каладин.
— Ще ми се да можех да го видя — продума той. — Това ще е… А! — Той скокна назад и посочи с пръст. — То прилича на човече!
Каладин въпросително шавна вежди.
— Харесвам го — обясни Сил. — Освен това, Сигзил, аз съм „тя“, а не „то“, много благодаря.
— Духчетата се делят на полове? — изуми се Сигзил.
— Разбира се. Макар навярно това да има нещо общо с начина, по който хората ни възприемат. Олицетворяване на природните стихии или някаква подобна безсмислица.
— Това не те ли притеснява? — попита Каладин. — Че може да си творение на човешкото възприятие?
— А ти си творение на твоите родители. Кой го е грижа как сме родени? Аз мога да мисля. И това е хубаво. — Сил се усмихна пакостливо, после литна като панделка от светлина към Сигзил, който, видимо вцепенен, бе поседнал на камъка. Спря точно пред него и си върна образа на млада жена. Сетне се приведе напред и преправи лицето си досущ като сигзиловото.
— А! — пак викна Сигзил и заотстъпва. Сил се разкикоти и прие своето лице.
Той погледна Каладин и се хвана за главата.
— Тя говори… говори като истински човек. Разправят, че Нощната Пазителка навярно била способна на това… Могъщите духчета. Огромните.
— Нима ме нарича огромна? — обади се Сил и наклони глава. — Не знам какво да мисля за това.
— Сигзил, Бягащите по вятъра можели ли са да летят? — попита Каладин.
Азишът предпазливо седна и продължи да зяпа Сил.
— Преданията и легендите не са по моята част. Аз разказвам за различни страни и така правя света по-малък и помагам на хората да се разбират едни други. Чувал съм легенди за танцуващи сред облаците хора, ала кой може да каже кое е измислица и кое е истина в толкова стари истории?
— Трябва да разберем това — рече Каладин. — Завръщането на убиеца.
— Добре — намеси се Скалата. — Подскачай по стената още малко. Няма да ти се смея толкова.
Той седна на камък и взе някакво ситно раче от земята. Огледа го, после го пъхна в уста и задъвка.
— Пфу — каза Сигзил.
— Вкусно е — обясни Скалата, дъвчейки. — Но със сол и мазнина е по-добре.
Каладин огледа стената, после затвори очи и вдиша още Светлина на Бурята. Усети как бие по стените на вените и артериите му, как се мъчи да избяга. Тласкаше го напред. Да скача, да се движи, да действа.
— И тъй — обърна се Сигзил към останалите, — приемаме ли, че Убиецът в бяло е прерязал парапета на кралския балкон?
— Ба — отсъди Скалата. — Защо му е да прави това? Можеше да го убие по-лесно.
— Аха — съгласи се Лопен. — Може парапетът да е работа на някой от другите Върховни принцове.
Каладин отвори очи и огледа ръката си — дланта опряна в хлъзгавата стена на пропастта, лакътят изправен. От кожата му се надигаше Светлина. Усукваше се и се изпаряваше във въздуха.
Скалата кимна.
— Всички Върховни принцове искат кралят да умре, ако и да не говорят за това. И един от тях е пратил саботьор.
— И как този саботьор се е добрал до балкона? — попита Сигзил. — Трябва да му е отнело известно време да среже парапета. Беше метален. Освен… колко гладък беше срезът, Каладин?
Каладин присви очи и загледа как Светлината се издига. Беше чиста сила. Не. Сила не бе подобаващо определение. Беше стихия, като онези, които управляват вселената. Които карат огъня да гори, камъните да падат, светлината да сияе. Тези клъбца Светлина бяха стихии, сведени до някаква първична форма.
Можеше да я ползва. Да я ползва за…
— Кал? — чу се гласът на Сигзил, макар и далечен. Като незначително жужене. — Колко гладко беше срязан парапетът? Възможно ли е да е ползван Меч?
Гласът избледня. За миг на Каладин му се стори, че вижда сенки от несъществуващ свят, от друго място. А там, в далечното небе, слънцето беше обгърнато от облаци като в коридор.
Там.
Той накара стената да стане долу.
Изведнъж ръката се оказа единствената му опора. Той падна с пъшкане върху стената. Усещането му за нещата наоколо се върна като взрив. Само че сега гледната му точка беше странна. Изправи се на крака и установи, че стои върху стената.
Отстъпи малко назад. За него стената беше под, а тримата мостови, които стояха на истинския под, изглеждаха като на стената…
Ще стане объркващо, помисли той.
— Охо — възкликна Лопен и се надигна развълнувано. — Ех, наистина ще бъде забавно. Потичай нагоре по стената, ганчо!