Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)

Дилижансът затрополява по улиците, подрусва се от камъните и накрая стига широките открити поля. Колелата едва докосват твърдата замръзнала земя; конете преминават в лек галоп при ловкото изплющяване на камшика и се носят по пътя, сякаш товарът след тях — кола, пътници, моруна, качета стриди и всичко останало — е по-лек и от перце. Те се спускат по полегатия хълм и навлизат в равнина, пустинна и корава като единен къс мрамор, дълъг две мили. Ново изплющяване на камшика и те полетяват напред в бърз галоп; конете вирят глави и подрънкват с хамутите си, сякаш зарадвани от скоростта на движението; а в това време кочияшът, взел камшик и поводи в едната ръка, отмахна шапката си с другата, слага я на коленете си, изважда носна кърпичка и си бърше челото: отчасти, защото му е станало навик, а отчасти, защото е приятно да покаже своето хладнокръвие на пътниците и колко е лесно да се кара четворка с една ръка при придобитата от него опитност. И извършвайки всичко това без всякаква припряност (иначе предизвиканото впечатление би било много по-незначително), той скрива кърпичката, слага шапката и оправя ръкавиците си, изравнява лакти, изплющява отново с камшика и те продължават да летят напред още по-весело от преди.

Няколко къщички, пръснати от двете страни на пътя, показват близостта на някое градче или село. Живо отекват звуците от рога на кондуктора в чистия студен въздух и събуждат заспалия в каретата стар джентълмен; той внимателно отваря наполовина прозореца, застава като караул срещу нахлуващия хладен въздух, хвърля бърз поглед навън, затваря наново и осведомява другия пътник вътре, че ще сменят конете; тогава другият пътник вътре решава да отложи следващата си дрямка за след спирката. Отново рогът прозвучава жизнерадостно и стресва жената и децата в близката къщурка — те надзъртат от вратата и наблюдават дилижанса, докато той се загубва зад ъгъла, а след туй отново се свиват край разпаленото огнище и хвърлят още един пън в огъня, очаквайки завръщането на бащата; докато самият баща, на цяла миля разстояние от дома, току-що си е кимнал дружелюбно с кочияша и се обръща да погледа след носещата се като вихрушка кола.