Островът на изгубените [bg]

Не че имаше значение, защото сега бе заключена сам-сама в някакъв дрешник. Не си го въобразяваше, Мал наистина беше решена да й отмъсти за това, че не бе получила покана за рождения й ден, когато и двете бяха на шест. Само че тя не беше виновна! Иви бе само дете. Майка й беше решила, че не иска Мал да присъства на празненството по някаква причина. Нямаше как Мал да държи нея отговорна за това, нали? Иви въздъхна. Естествено, че имаше как. Иви още помнеше гнева и болката, изписани на лицето на шестгодишната Мал, която ги гледаше от балкона си. Иви си помисли, че сигурно и тя щеше да се чувства по същия начин, не че можеше да се постави на мястото на Мал или нещо подобно. „Его" не се съдържа в думата „съчувствие", както обичаше да казва Майка Готел.

Реално погледнато, сигурно щеше да е по-добре, ако Злата кралица беше решила да забрави борбата си за надмощие със Злодеида и бе пратила покана на Мал. Десетте години изгнание в замъка определено не бяха забавни. Иви даже не беше сигурна защо майка й точно сега беше сметнала за безопасно да прекратят това изгнание. И все пак, като се изключи фактът, че в момента бе заключена в дрешник, нищо лошо не се бе случило. Засега.

Мракът в дрешника не я притесняваше. В края на краищата Иви беше дъщеря на майка си и беше свикнала с ужасите на нощта - зловещите, мрачни неща с жълти очи, искрящи в сенките, свещите, капещи върху черепи свещници, проблясъка на светкавицата и тътена на гръмотевицата в небето. Не беше изплашена. Изобщо не се страхуваше.

Само че...

Само че кракът й току-що се удари в нещо твърдо и студено и тишината в дрешника бе нарушена от екота на стомана, срещнала стомана.

Иви изпищя. Какво беше това?! Сега, щом очите й привикнаха към оскъдната светлина, успя да види, че по целия под са разхвърляни капани, разтворени в очакване на някое непредпазливо животинче. Бяха толкова много, че една невнимателна стъпка можеше да свърши със счупен от челюстите им крак. Тя се обърна към вратата и се опита да я отвори, но без успех. Беше заключена.

- Помощ! Помощ! Пуснете ме! - развика се Иви.

Никакъв отговор не дойде отвън, а и групата свиреше толкова силно, че едва ли някой щеше да я чуе или пък да се загрижи за нея.

Почти нищо не се виждаше в мрака, затова Иви простря ръце във въздуха и бавно придвижи левия си крак напред. Колко бяха капаните? Десет? Двадесет? Сто? Колко беше голям дрешникът изобщо?

Кракът й допря нещо студено и явно тежко, затова тя го отдръпна. Как щеше да излезе оттук, без да изгуби крак или ръка? Дали в другия край на дрешника имаше врата? Присви очи. Да, имаше още една врата. Имаше изход.

Тя тръгна бавно към втората врата, а дъските на пода заскърцаха зловещо под ботушите й.