Островът на изгубените [bg]

 Мал не е ядосана. Мал няма да ни забрани да излизаме от къщи. Мал няма да ни прекръсти на Помия.

Засега.

Мал виждаше облекчението, изписано по лицата им, и не ги обвиняваше. Прави бяха. Предвид настроението й напоследък, определено имаха повод да се радват.

И така, тълпата започна да крещи и да ръкопляска, а жабешката кръв се разля по чашите, като дори самата Мал, за да покаже, че споделя всеобщия възторг, гаврътна една хлъзгава чаша с останалите.

Тя тръгна да обикаля из залата, отмъкна портфейла на единия Гастон, поспря да размени злобни коментари и гадна усмивчица с Джини Готел относно роклята на Хариет Хук, шмугна се под един твърде въодушевен пират, който се люлееше на полилея, отхапа парче от нечий хотдог по дяволски и грабна шепа сухи пуканки. После излезе в коридора, където се сблъска с Джей, докато той си почиваше след последното състезание по надтанцуване.

- Забавляваш ли се? - попита той.

Тя сви рамене.

- Къде изчезна Карлос?

Джей се засмя и посочи чифт черни обувки, които се подаваха иззад чаршафа, който покриваше най-големия библиотечен шкаф.

- Крие се от собствените си гости. Съвсем типично.

Мал знаеше как се чувства Карлос, макар че никога не би го признала. Самата тя би предпочела да е където и да е другаде на Острова вместо на купона. И тя като майка си мразеше празничните сценки и звуци. Забавлението я караше да се чувства неловко. Смях ли? Тръпки я побиваха. Само че отмъщението си беше отмъщение и тя имаше и други планове за вечерта освен мрачните погледи, злобната усмивка и наперената разходка между присъстващите.

- Хайде, да вървим - подкани я Джей. - Ще играят „Закачи опашката на магарето" с онзи слуга ей там. Джейс е приготвил десетина опашки. Дай да видим колко ще успеем да забодем.

- След малко. Къде е принцеса Незабравка? - попита Мал. -Обиколих навсякъде, но не я видях.

- Иви ли? Още не е дошла. Май никой не знае дали изобщо ще дойде - сви рамене Джей. - Принцеси.

- Трябва да дойде. Нали заради нея направих тъпия купон. Тя е единствената причина да съм тук.

Мал мразеше, когато кроежите й не се изпълняваха точно както иска. Това празненство беше първият етап от операция Да се справим с Иви, иначе ще видите вие и просто трябваше да успее. Сега тя въздъхна и се втренчи във входната врата. Да се преструваш, че си прекарваш добре на купон, когато ненавиждаш празненствата, е най-изтощителното нещо на света.

По този въпрос Мал бе напълно съгласна с майка си.

- Какви ги вършите вие двамата? - попита Антъни Тримейн, шестнадесетгодишният внук на лейди Тримейн - висок, елегантен младеж с тъмна коса, зализана назад от високомерното му чело. Дрехите му бяха опърпани и протрити като тези на всички останали жители на Острова, но на него стояха така, сякаш бяха направени по специална поръчка от талантлив шивач. Тъмното му кожено манто стоеше като излято по тялото му, а джинсите му бяха точно толкова протрити, колкото да изглеждат модерни. Може би причината бе в благородническата кръв на Антъни, заради която вероятно би живял в Аурадон, стига баба му да не беше се оказала злодей, заточен на Острова. По едно време се опита да накара всички да го наричат лорд Тримейн, но децата на злодеите просто му се изсмяха в лицето.