Ноктите на Помирителя [bg]

Маймуночовекът мънкаше нещо над трупа на арбалетиста, който току-що беше убил. Дали смяташе да го ограби, или го разглеждаше от чист интерес, не разбрах.

Сложих крака си върху врата на Аджиа, маймуночовекът се обърна към мен, погледна ме, а след това коленичи и вдигна нагоре ръце в същата поза, която бях видял вече във вътрешността на мината. Едната му ръка липсваше и аз разпознах перфектния откос на Терминус Ест. Човекоподобната маймуна измърмори нещо, което отново не можах да разбера.

Все пак се опитах да му отговоря.

— Да, аз направих това. Съжалявам много. Вече сключихме мир.

Умолителният му поглед остана и съществото отново каза нещо. Кръвта все още течеше от раната му, но предполагах, че неговата раса разполага с някакъв механизъм, който да спира кръвотечението от големите вени, както съм чувал, че тайлакодонтите могат да правят. В противен случай маймуночовекът щеше да умре от загуба на кръв.

— Аз го направих — опитах се да му обясня. — Но тогава все още се биехме, малко преди хората ти да видят Ноктите на Помирителя. — Тогава ми хрумна мисълта, че може би съществото ме е последвало навън, за да хвърли още един поглед върху скъпоценния камък, преодолявайки страха си от чудовището, което бяхме разбудили в недрата на мината. Пъхнах ръка в ботуша си и извадих Ноктите, но в същата секунда осъзнах, че съм бил голям глупак да сложа нещо толкова ценно съвсем близо до ръката на Аджиа. Очите й веднага проблеснаха с алчност, а маймуночовекът се унижи още повече и протегна напред това, което бе останало от ръката му.

За момент всички останахме неподвижни и сигурно сме представлявали странна гледка на призрачната лунна светлина. Учуден глас — този на Йонас — извика „Севериън!“ някъде високо над нас. Като звук на тромпет в пантомимна пиеса, който слага край на преструвките, този вик прекъсна и нашето внезапно възникнало драматично положение. Свалих надолу Ноктите и ги скрих в дланта си. Маймуночовекът побягна към скалите, а Аджиа започна да ругае под ботуша ми.

Едно плясване с широката страна на меча ми я успокои, но аз не вдигнах крака си, докато Йонас не се приближи. Сега вече бяхме двама и за нея ставаше по-трудно да се измъкне.

— Помислих си, че може да имаш нужда от помощ — каза Йонас. — Изглежда, че съм сгрешил. — Той огледа труповете на двамата убийци, които Аджиа беше наела.

— Това не беше истинска битка — отвърнах аз,

Аджиа се надигна и започна да разтрива врата и раменете си.

— Бяхме петима и щяхме да те пипнем, но телата на тези светещи мъже-тигри започнаха да излизат от дупката и двама от хората ми се изплашиха и побягнаха.