Ноктите на Помирителя [bg]

— Още повече — той ми намигна, — че имам и това.

От торбичката на колана си той извади един железен фалос. Дълъг беше около педя и половина и имаше кожен каиш откъм задния край. Хрумна ми мисълта, че виното го е вдетинило и направило наивен като малко дете, което не може да направи голяма разлика между дървения си кон и истинското животно.

— „Обезчестяване“, това е тяхна дума. Това, което виждаш, е мястото, където са ни оставили. — Учителят Гурлойс шляпна с железния фалос по ръката си със същото движение, което маймуночовекът направи, когато ме заплаши с боздугана си. Изпитвах погнуса.

Но едва ли щях да изпитам подобно нещо, ако сега попаднех в същата ситуация. Никога не съчувствах истински на осъдените, защото никога не мислех за тях. Това беше някакъв вид антипатия, която изпитвах към учителя Гурлойс, който въпреки своите размери и сили разчиташе на някакъв съмнителен кафяв прах, и още по-лошо — на железния фалос, който можеше да е отрязан от някоя статуя и навярно наистина беше отрязан от там. И все пак бях го виждал и в други ситуации, когато трябваше да се изпълни заповед, преди осъденият да е умрял. Тогава той действаше бързо, решително и без помощта на праха или фалоса.

Учителят Гурлойс тогава се беше проявил като страхливец. И все пак неговата страхливост бе за предпочитане пред куража, който аз щях да проявя на негово място, защото смелостта невинаги е добродетел. Аз се държах смело, когато се сражавах с човекоподобните маймуни, но тогава куражът ми не беше нищо друго освен смесица между безразсъдна смелост, реакция на изненада и отчаяние. Сега, когато се връщах обратно по тесния тунел, в който очевидно нямаше никаква причина да се страхувам, аз треперех от страх и една не си разбих главата в ниския таван. Но това не ме накара да спра или да забавя крачка, докато най-накрая не видях отвора, през който бях влязъл, осветен от благословената зеленикава лунна светлина. Тогава вече се спрях. Сметнах, че съм в пълна безопасност, избърсах меча си с грубата тъкан на плаща и го прибрах в ножницата.

След като направих това, преметнах го през рамо, обърнах се и потърсих с върха на прогизналия си ботуш цепнатините, благодарение на които бях се изкатерил горе. Едва бях стигнал до третата пукнатина, когато две стрели от арбалет изсвистяха към скалата точно до главата ми. Едната от тях очевидно беше дефектна, защото остана в стената, горейки с бял пламък. И сега си спомням колко удивен и изненадан бях тогава. Надявах се, че това не са арбалети, които автоматично поставят нова стрела на мястото на изстреляната.

Последва нов залп, който едва не ме заслепи, а след него и още един, който експлодира на няколко педи от главата ми. Не можех да чакам повече и отскочих назад, преди стрелците да са ме улучили.

Знаех още преди да полетя надолу, че под краката ми, там, където падаха водите на потока, има дълбок вир. Потънах, но тъй като вече бях достатъчно мокър, това нямаше значение и дори се оказа с положителен ефект, защото угаси искриците полепнали по лицето и ръцете ми.