Ноктите на Помирителя [bg]

Започнах да се отдръпвам назад. Маймуните погледнаха нагоре и лицата им вече не бяха на животни, а на човешки същества. Когато ги видях, разбрах, че хилядолетията борба с мрака бяха причина за големите им кучешки зъби, огромните им като чинии очи и клепнали уши. Както казват влъхвите, ние сме били маймуни някога, щастливи маймуни, които са живеели в гори, погълнати от пустини толкова отдавна, че не им помнят дори имената. Старите хора се върнали към някогашния си начин на живот, докато накрая годините не замъглили съзнанието им. Може би човечеството ще се върне към пагубното си минало, когато Старото слънце залезе и ние се спъваме с кости, вървейки из тъмното? Видях нашето бъдеще или поне едно възможно бъдеще и ми стана по-тъжно за тези, които ликуваха в мрачните битки, отколкото за тези, които проливаха кръвта си в безкрайната нощ.

Направих една стъпка назад, а после още една и още една, но никой от маймуночоведите не ме спря. Тогава си спомних за Терминус Ест. Независимо че се бях почти измъкнал невредим от тежката битка, щях да се ненавиждам, ако бях го направил без оръжието си. Да си тръгна необезпокояван без него, беше нещо повече, от това, което можех да понеса. Вместо назад, тръгнах напред и под светлината на Ноктите потърсих отблясъците на меча си.

Тогава забелязах, че лицата на тези странни, гротескни хора се озариха. По погледите им разбрах, че искат да остана, така че и синкавото сияние на Ноктите да е при тях завинаги. Колко неубедително звучи това, когато го описвам на хартия. Макар тези същества да изглеждаха жестоки и чудовищни, можех да видя прояснение на всяко грубо лице, така, че си помислих (мисля го и сега), макар и лоши, хората от градовете под повърхността на Ърт са много по-добри от тези, благословени с невинност.

Търсих от страна до страна, от бряг до бряг, но не видях нищо. Изглеждаше ми, че светлината от Нокътя свети все по-силно и по-силно, докато и последният каменен зъб, който висеше от тавана, и последната кухина не бяха осветени. Най-накрая се обърнах към коленичилите хора.

— Мечът ми… Къде е мечът ми? Някой от вас взел ли го е?

Не смятах да им проговоря, но мисълта, че ще загубя прекрасното си оръжие, ме накара да го сторя. Те сякаш разбраха думите ми. Започнаха да си мърморят нещо и да си правят знаци. Някои ми предлагаха своите тояги или заточени костени шишове.

И тогава над ромона на водата и мърморенето на човекоподобните маймуни чух звук, който беше нов за мен. Ако някой великан човекоядец бе захапал целия свят, скърцането от зъбите му щеше да прилича на този шум. Дъното на потока (в който все още стоях) леко потрепера и водата, която досега беше прозрачна, помътня от вдигнала се тиня, сякаш в нея бе запален огън и пушекът я одимяваше. Някъде много далеч чух стъпка, която можеше да е само на движеща се кула от Последния ден, когато всички градове на Ърт ще тръгнат, за да видят зората на Новото слънце.