Деца от кръв и кости [bg]

— Мога да опитам.

— Богове! — извъртам очи. — Какво искаш от мен?

— Като за начало извинение? — сопва се Тзеин. — Тате едва не умря! И сега искаш да седиш тук и да се правиш, че никога не се е случвало!

— Вече поисках извинение — сопвам се в отговор аз. — От теб и от тате.

— Това не променя случилото се.

— Тогава съжалявам, че не мога да променя миналото!

Викът ми отеква сред дърветата, слагайки началото на ново мълчание между нас.

Прокарвам пръсти по пукнатините в изтърканата кожа на седлото на Найла и в гърдите ми се събира неприятна топка.

В името на боговете, Зели, мисли — отекват като ехо виковете на Мама Агба в ума ми. — Кой ще защити баща ти, ако нараниш тези мъже? Кой ще защити Тзеин, когато стражите дойдат, жадни за кръв?

— Тзеин, съжалявам — казвам тихо аз. — Чувствам се ужасно. Повече, отколкото можеш да си представиш, но…

— Естествено, че има „но“ — въздиша ядосано Тзеин.

— Защото вината не е само моя! — изкрещявам наистина разгневена аз. — Стражите са причината тате да излезе в морето!

— А ти си причината, поради която той едва не се удави — извиква обратно Тзеин. — Ти си го оставила сам.

Замълчавам. Няма смисъл да се караме. Тзеин е силен и снажен косидан и не разбира защо са ми нужни тренировките при Мама Агба. Момчетата в Илорин се опитват да са му приятели, а момичетата се опитват да откраднат сърцето му. Дори стражите се тълпят около него, възхвалявайки го за представянето му в мачовете по агбьон.

Той не разбира какво е да си на мое място, да се разхождаш в кожата на божник. Да подскачаш всеки път, когато се появи страж, без да знаеш как ще завърши срещата.

Ще започна с тази…

Стомахът ми се свива от ужас при спомена за грубото докосване на онзи страж. Тзеин щеше ли да ми крещи, ако знаеше? Щеше ли да вика, ако знаеше колко беше трудно да не се разплача?

Яздим мълчаливо, докато дърветата започват да оредяват и се появява Лагос. Затворена зад порта, изработена от сърцевината на абаносови дървета, столицата е съвсем различна от Илорин. Вместо спокойното море, Лагос сякаш е залят от безкрайна орда от хора. Дори и отдалече се вижда, че са толкова много, че е невъзможно човек да разбере как всичките живеят сред тези стени.

Оглеждам града от високия гръб на Найла и забелязвам белите коси на божници по пътя. Косиданите в Лагос ги превъзхождат по численост три към едно и затова божниците лесно се забелязват. Въпреки че пространството между стените на града е дълго и широко, моите хора се събират в бедняшките квартали в покрайнините му. Това е единственото място, където им е позволено да живеят.

Настанявам се по-удобно на седлото на Найла, а гледката на бедняшките квартали намалява радостта в гърдите ми. Преди векове десетте клана магове и техните деца, божниците, живеели изолирано из цяла Ориша. Докато косиданите се събирали в градовете, клановете живели в планините, равнините и край океаните. Но с времето маговете започнали да се заселват и на други места и клановете се разпръснали по земите на Ориша, водени от любопитство и търсейки нови възможности.