Зовът на барабана [bg]

— Стивън Бонет. На вашите услуги, сър. — Не понечи да протегне ръка, Джейми също.

— Господин Бонет — кимна Джейми с безстрастно изражение. Не знаех как успява да изглежда така властно само по влажни и изцапани с пръст бричове, но успяваше. Огледа мъжа и забеляза всяка подробност от външния му вид.

Бонет беше „добре сложен“, както казваха хората от село, висок и силен, с широки гърди, едри кости на лицето, но все пак с груба красота. Няколко сантиметра по-нисък от Джейми, той стоеше изправен и със стиснати в готовност юмруци.

Явно беше свикнал да се бие, ако се съдеше по изкривения му нос и малкия белег в ъгъла на устата му. Дребните несъвършенства обаче не успяваха да навредят на животинския му магнетизъм; той беше от мъжете, които лесно привличаха жените. Някои жени, казах си, когато хвърли поглед към мен.

— За какво престъпление ви осъдиха, господин Бонет? — попита Джейми. Той също стоеше спокоен, но някак нащрек, и много ми заприлича на самия Бонет. Така се гледат мъжки кучета, опънали назад уши, преди да решат дали да се сбият.

— За контрабанда — каза Бонет.

Джейми не отговори, само наклони леко глава. Едната му вежда се изви питащо.

— И пиратство. — Едно мускулче до устата на Бонет потрепна; слаб опит за усмивка или неволен тик от страх?

— А да сте убивали някого по време на престъпленията си, господин Бонет? — Джейми изглеждаше невъзмутим, ако не броим зоркия му поглед. Добре си помисли — казваха ясно очите му. — Много добре.

— Само тия, дето първи се опитаха да ме убият — отвърна Бонет. Каза го нехайно, почти безгрижно, но ръката му се сви в юмрук и го издаде.

Тогава ми просветна, че Бонет сигурно се чувстваше като пред съдия и заседатели, пред каквито със сигурност вече се беше изправял. Нямаше откъде да знае, че и ние не изпитваме никакво желание да припарваме до казармите на гарнизона.

Джейми го гледа дълго, взираше се в него на потрепващата светлина, после кимна и направи крачка назад.

— Върви тогава — каза тихо. — Няма да те издадем.

Бонет си пое шумно дъх; видях как едрото му тяло се отпуска, раменете увиснаха под евтината ленена риза.

— Благодаря — рече той. Избърса с ръка лицето си и пак си пое дълбоко дъх. Зелените очи се стрелкаха между мен, Фъргъс и Дънкан. — Но дали ще ми помогнете?

Дънкан, който се беше отпуснал при думите на Джейми, изсумтя от изненада.

— Да ти помогнем? На крадец?

Бонет завъртя глава към него. Металният нашийник беше като тъмна линия на врата му и създаваше зловещото впечатление, че главата му е отрязана и се носи на няколко сантиметра над раменете.

— Помогнете ми — повтори той — Тази нощ по пътя ще има войници… преследват ме. — Посочи към каруцата. — Можете да ме прекарате покрай тях… ако искате. — Обърна се пак към Джейми и изправи гръб, раменете му се сковаха. — Моля ви за помощ, сър, в името на Гавин Хейс, който беше и мой приятел — и крадец, също като мен.