Парижка вендета [bg]

— Дойдох да се срещна с човека, който ликвидира убиеца на сина ми — рече Торвалдсен.

— Защо?

— За да ви благодаря.

— Можехте просто да се обадите по телефона.

— Научих, че и вие сте били на косъм от смъртта.

Малоун само сви рамене.

— Научих още, че напускате държавната си служба и сте си подали оставката като военен.

— Знаете доста много.

— Знанието е най-големият лукс на този свят.

Малоун не беше впечатлен.

— Благодаря за потупването по рамото — рече той. — За съжаление там имам една дупка, която продължава да ме боли. А сега бихте ли си тръгнали, моля?

Торвалдсен не помръдна от мястото си на канапето. Очите му шареха из разхвърляната дневна и съседните стаи, които се виждаха през арките без врати. Претъпканите с книги полици бяха толкова много, че напълно скриваха степите.

— Много обичам книгите — каза гостът. — Цял живот ги колекционирам.

— Какво искате?

— Мислили ли сте за бъдещето си?

— Май ще отворя антикварна книжарница — отвърна Малоун и посочи помещението. — Имам достатъчно стока.

— Отлична идея — кимна Торвалдсен. — Аз продавам една, стига да ви хареса.

Малоун реши, че може да се включи в играта. Но нещо в странните светли точици в очите на по-възрастния мъж: му подсказваше, че той говори сериозно. Жилестите му ръце започнаха да ровят из джобовете на сакото. На канапето се появи визитна картичка.

— Това е личният ми телефон. Ако проявявате интерес, обадете ми се.

Това се беше случило преди две години. В момента Малоун гледаше втренчено лицето на Хенрик Торвалдсен. Ролите им се бяха разменили. Приятелят му беше този, който се нуждаеше от помощ.