Мечове в града [Антология на съвременното българско фентъзи] [bg]

— Да не са ти бомбили мотора? — подметна Елена.

Хората ме виждаха в екип на моторист, а нотката на подигравка ме накара да се обърна към Елена. Не я бях виждал от… откакто бяхме скъсали. Помнех я като забавно осемнадесетгодишно момиче, със светла коса на плитки, които сплиташе в розово, за да ме дразни, и зелени очи.

Тренировъчният лагер на Шаманите я бе променил. Изглеждаше ми с една глава по-висока от мен, движеше се самоуверено, с грацията на благородно животно. Шаманската украса на орел, пера по раменете и голям полушлем от препариран орел й стояха великолепно. Върху тялото си имаше плетена ризница със символа на Тангра, което означаваше, че е командир на тази дружина. Някъде по тялото трябваше да има татуировка на орел, което естествено й позволяваше да се превръща в хищна птица. Също така носеше щит и меч, а в очите й се четеше надменност.

— Това ли ще ми кажеш, след толкова години? Няма „здрасти, мило, колко ми липсв…“.

Съвсем неочаквано тя ме прегърна. Стояхме известно време гушнати и тогава тя ми прошепна:

— Никога не си спирал да ми липсваш.

Да се озова отново в прегръдките на тази жена бе неописуемо. И неочаквано, след като едва не бе загубила живота си заради мен. За момент реших, че съм сбъркал с предположението си, но последвалият юмрук в корема ми ме върна към реалността.

— Шест години — изръмжа тя, докато аз се превивах. — Няма да ти простя, че ме изостави сама.

Имаше някакво основание. Когато бе простосмъртна и влюбена, тя мечтаеше да стане филолог и да преподава френски. Когато ходехме, тя не подозираше за живота ми като Шаман. Но една беля промени всичко. Аз загубих родителите си, а тя отключи в себе си шамански сили и се наложи да замине за планината. Животът в тренировъчните хижи не бе никак лек, но тя се правеше на по-ядосана, отколкото всъщност бе. Познавах я добре, това бе поза за пред подчинените й. В интерес на истината, беше ми благодарна за случилото се.

След „топлата“ ни среща тя реши да ме представи с прочутия ми прякор „Бързака“. Преди ме наричаха така, защото приключвах бързо с враговете си.

Двамата мъже се захилиха мазно, и се притесних да не би Елена да им бе обяснила един по-различен аспект на значението „бързак“. Дори не исках да си помислям какво им е разправяла.

Единият мъж бе плешив и висок. Облечен в роба с инициали на змия. Името му бе Игнат. Той само ми кимна мълчаливо, явно не бе много по приказките. Другият обаче бе от тежката артилерия. Внушителен мъжага, с голи рамене и тяло, скрито в ризница. На гърба му бе закачен огромен двуостър меч, а на главата си имаше шлем от препарирана глава на мечка. Носът му бе сплескан. Някъде го бе счупил и не беше пожелал да му го наместят.

— Аз съм Георги Мечока. — Ръката ми потъна в огромната му длан. — Лоши приказки се говорят за тебе, но ми изглеждаш окей.

„А ти сигурно си новият й тъпкач и ми изглеждаш яко тъп“, ми беше на езика, но мисията ни беше важна и нямаше време за дрязги. Трябваше да пипам дипломатично и затова рекох: