Дългият път към дома [bg]

Започваше се. Поставено бе началото на издирването.

— Знаете защо — отвърна Клара. — Аз го изгоних.

— Оиi — съгласи се Гамаш, — но защо го направи?

— От известно време нещата между нас не вървяха добре. Както знаете, кариерата на Питър някак си буксуваше, докато моята…

— … излетя в космоса — довърши Мирна.

Клара кимна.

— Знаех, че Питър има проблем е това. Мислех си, че в крайна сметка ще преодолее ревността и ще се радва на успеха ми, както преди време аз се радвах на неговия. Опитваше се. Преструваше се. Но виждах, че не е искрен. А отношенията ни, вместо да се подобряват, все повече се влошаваха.

Гамаш слушаше. Години наред Питър Мороу бе по-изтъкнатият творец в семейството. Дори бе един от най-известните художници в Квебек. И в цяла Канада. Доходите му бяха скромни, но им стигаха. Той издържаше семейството.

Рисуваше много бавно, мъчително изпилваше всеки детайл, а Клара сякаш бълваше по картина на ден. Друг бе въпросът дали тези картини можеха да минат за изкуство.

Творенията на Питър бяха изящни етюди от композиционна гледна точка, докато в платната, които излизаха от ателието на жена му, нямаше нищо изящно.

Клара изненадваше с буйната си фантазия. Творбите й бяха динамични, живи, понякога забавни, а понякога просто стъписващи. Нейните „Вагини воини“, серията с гумените ботуши, телевизорите курви…

Дори Гамаш, който бе любител на изкуството, трудно проумяваше повечето й произведения. Но можеше да разпознае радостта, когато я види, а творбите на Клара преливаха от радост. Чисто удоволствие от творческия процес. Устрем. Втурване. Търсене. Изследване. Прекрачване на граници.

Тогава бе дошъл и пробивът: „Трите грации“.

Един ден Клара за пореден път бе решила да опита нещо различно. Смяташе да нарисува портрет, а моделите й бяха три възрастни съседки. Приятелки.

Беатрис, Кай и Емили. Същата Емили, която бе спасила Хенри и която бе предишният собственик на къщата на семейство Гамаш.

Трите грации. Клара ги бе поканила в дома си, за да й позират.

— Може ли? — попита Гамаш и посочи с жест ателието й.

Художничка се изправи:

— Разбира се.

Четиримата излязоха от кухнята и отидоха в ателието. Миришеше на презрели банани и на бои, но имаше и един странно вълнуващ и привлекателен дъх — на терпентин.

Клара включи осветлението и стаята оживя. От стените и стативите ги гледаха лица. Едно от платната бе покрито с чаршаф и напомняше на детската представа за призрак. Художничката бе скрила последната си творба.

Гамаш мина покрай покритата картина и прекоси ателието, като се опитваше да не се разсейва от останалите портрети, които сякаш го наблюдаваха.

Спря пред голямото платно в дъното на помещението.

— След нея всичко се промени, нали? — посочи той картината.

Клара кимна, докато се взираше в творбата си.

— Да, за добро или зло. Знаете ли, че идеята беше на Питър? Не за конкретната тема, но постоянно ме ръчкаше да спра да правя инсталации и да пробвам да рисувам. Като него. Така и направих.