Парижката книжарница

Отговори му равнодушна тишина.

Затръшна вратата зад гърба си и шумът го успокои.

Надяваше се трясъкът да е измъкнал обитателите на дом № 27 от топлите им легла.

След секунди отново отвори вратата и засрамено прибра хавлията.

Тряс! Повторно затръшване на вратата.

Дано всички да са наскачали.

Мосю Пердю вървеше по улица „Монтаняр“ с бързи крачки. И с чувството, че вижда къщи без фасади. Все едно кукленски къщи без четвъртата стена.

Познаваше всяка библиотека във всяка къща. Именно той ги бе подреждал и попълвал, година след година.

№ 12: Кларис Менепеш. Крехка душа в силно, тежко тяло. Обичаше жената воин Бриен в „Песен за огън и лед“.

Зад завесите на № 2: Арно Силет. Силно желаеше да е живял през 20-те години. В Берлин. Като човек на изкуството.

Насреща, на № 5: преводачката Надира дел Папас с вечния лаптоп, с идеално изправен гръб. Тя обичаше исторически романи, в които жените се преобличаха като мъже и надхвърляха възможностите си.

А на горния етаж? Нито една книга. Всичките са подарени.

Пердю спря и се загледа към фасадата на № 5.

Марго, 82-годишна вдовица. Някога влюбена в немски войник на нейната възраст. Две шестнайсетгодишни хлапета, на които войната е ограбила младостта. Как искал да я люби, преди да се върне в окопите. Знаел, че няма да оцелее. Тя се срамувала да се съблече пред него… Днес ѝ се искаше изобщо да не се е срамувала. Марго съжаляваше за пропуснатия шанс вече 67 години. Колкото повече остаряваше, толкова повече се свиваше споменът ѝ за онзи съдбоносен следобед, когато двамата лежали един до друг, треперели и се държели за ръце.

Сега разбирам, че остарях, но не го забелязвах. Как минава времето. Проклетото изгубено време. О, Манон, страхувам се, че съм направил голяма глупост!

Остарях само за една нощ. Ти ми липсваш.

Аз си липсвам.

Вече не знам кой съм.

Мосю Пердю забави крачка и спря пред витрината на Лиона, която продаваше вино. Погледна се в стъклото. Той ли беше това? Едър мъж в порядъчно облекло, с неупотребявано, недокосвано тяло, който вървеше приведен, стремейки се да остане невидим.

Като видя Лиона да излиза от магазина, за да му връчи обичайния съботен подарък за баща му, Пердю си спомни колко често минаваше оттук и как винаги отказваше да поспре на чашка. Да размени няколко думи с Лиона или с други нормални и любезни хора. Колко пъти през последните 21 години е минавал покрай подобни места, без да спре? Без да си потърси приятели или да се приближи до жена…

След половин час Пердю стоеше край висока маса пред още затворения бар „Орке“ на басейна „Валет“. Там играчите на топка оставяха бутилки с вода и багети с шунка и сирене. Дребен, закръглен мъж го погледна изненадано.

— Какво правиш тук толкова рано? Да не е станало нещо с мадам Берние? Я кажи, да не би Лираб…

— Не, мама е добре. Командва цял полк немци, желаещи да овладеят изкуството на изисканите разговори с истинска парижка интелектуалка. Не се притеснявай.