Златният бряг [bg]

Известно време седяхме и пиехме мълчаливо. Започнах да чувствам ефекта от четвъртото мартини. Огледах се за Берил Каролайн, но мъжът й, идиотът, улови погледа ми. Ухилих му се глупаво, след това се обърнах към Лестър:

— Симпатяга.

— Кой?

— Мъжът на Берил Каролайн.

— Ами, педераст.

Лестър научава думи като тази на работното си място. Друга такава е „педал“. Изглеждат прекрасни думички, но аз като че ли просто не мога да намеря подходящ момент, за да опитам ефекта на някоя от тях.

Поседяхме още известно време, а компанията около нас оредяваше. Чудех се къде ли е Сюзън и дали трябваше да я чакам някъде. Ти има навика да си мисли, че ми е казала нещо, като всъщност не ми го е казала, а след това ме обвинява, че съм забравил. От приятелите си разбирам, че това е доста разпространено сред съпругите. Поръчах си още едно питие за освежаване на паметта.

Коне и лодки нахлуха в съзнанието ми и аз се опитвах да ги помиря. Съвсем ясно си представих Занзибар, препариран и поставен на носа на новата ми сто и осемдесет метрова шхуна.

Погледнах Лестър, който изглеждаше унесен в собствените си мечтания, които вероятно представляваха дворяни на коне, подпалващи „тракторни гаражи“ и тъпчещи детски велосипеди.

Чух гласа на Сюзън до себе си:

— Здравей, Лестър — каза тя. — Още ли се чувстваш обиден? Изглеждаш добре.

Понякога Сюзън може да бъде много пряма.

— Какво искаш да кажеш — попита Лестър, преструвайки се, че не разбира.

Сюзън не обърна внимание на това и запита:

— Къде е Джуди?

— Не знам — отвърна той искрено.

Замисли се за момент, след това добави:

— Трябва да й се обадя.

— Първо трябва да знаеш къде е — отбеляза Сюзън. — За какво си говорехте с Джон?

— За акции и голф — отговорих аз преди Лестър да успее отново да задълбае в темата за Станхоуп Хол, която не е от любимите на Сюзън. Обърнах се към Лестър:

— Ще вечеряш ли с нас, докато се опитваш да си спомниш къде е жена ти?

Не трябваше да пия четвъртото или петото мартини. Всъщност петото беше окей. Четвъртото не трябваше да пия.

Лестър се изправи, залитайки.

— Сега си спомням. Ще имаме гости за вечеря.

— Трябва да ми дадеш рецептата — каза Сюзън.

Явно беше раздразнена от нещо. Горкият Лестър изглеждаше объркан.

— Да, разбира се, ще ти я дам — отвърна той. — Искаш ли да дойдеш с мен? Ще се обадя.

— Благодаря — отвърна тя, — но имаме други планове за вечерта.

Не знаех дали това е истина или не, защото Сюзън никога не ми казва за тези неща.

Лестър ни пожела приятна вечер, а тя му каза да кара внимателно.

Станах и се опрях на стената. Усмихнах се на Сюзън:

— Радвам се да те видя.