Златният бряг [bg]

— А защо не си измислиш нещо? — предложи Лестър почти на шега. — Като например че Теди Рузвелт е съставил някой от договорите си в Станхоуп Хол или че е държал реч там.

Не обърнах внимание на това и продължих:

— Един от проблемите да се продаде имението на общината като музей или парк е, че „Грейс Лейн“ е все още частен път, както знаеш, а това не допада много на общинските бюрократи. А и освен това няма да ми се разнесе славата по „Грейс Лейн“, ако хиляди коли, натоварени с жители на Бруклин и Куинс, заприиждат тук всеки уикенд да зяпат.

— Не, няма — увери ме Лестър.

— А най-важното, Лестър, ако общината все пак реши да купи имението, ще предложи такава цена, която само ще покрие неплатените данъци. Това е тяхната игра.

Лестър не попита за каква сума става въпрос, защото сигурно я бе проверил в архивите или я бе видял публикувана в „Лоукаст Вели Сентинъл“, в рубриката „Данъчни нарушения“.

Неплатените данъци на Станхоуп Хол, включително лихвите и глобите, възлизат на около четиристотин хиляди долара, които трябва или да платя, или да получа. Може да проверите. Е, сигурно си мислите: „Ако аз дължах четири хиляди долара, да не говорим за четиристотин хиляди от неплатени данъци, биха ми заграбили къщата и децата.“ Вероятно. Но при богатите е различно. Те имат по-добри адвокати, такива като мен.

Аз обаче почти изчерпах законните лавирания, които бях научил, докато следвах право в Харвард, и едва ли ще мога дълго да предотвратявам продаването поради неплатени данъци на този потенциално ценен имот или обявяването на ипотеката му за просрочена. Обикновено не върша адвокатската си дейност безплатно, но Уилям Станхоуп не предложи да ми плаща за услугите, така че, струва ми се, правя изключение за тъста си. Не само е вярно, че богатите не си плащат сметките навреме, но когато най-после ги платят, обичат сами да определят колко дължат.

Лестър като че ли четеше мрачните ми мисли, защото каза:

— Вярвам, че тъстът ти оценява всичко, което си направил.

— Сигурен съм, че е така. Впрочем той е загубил връзката си с реалността, що се отнася до използването на земята и грижите за опазването на околната среда. Ако не може да продаде целия имот непокътнат, иска да го разпродаде на части на предприемачите. Дори и да успея да разделя двестате акра, проблемът с къщата остава. Уилям си представя, че предприемачът или ще събори старата къща, или ще я предложи на новите заселници като клуб или нещо такова. За нещастие събарянето струва скъпо, а още по-скъпо ще бъде за двайсет нови домакинства да я поддържат.

— Това положително е бял слон13 — информира ме Лестър. — Но ти все пак се опитваш да запазиш земята, ако не и къщата.