Тебеширения човек [bg]

− Баща ми не знае, че съм тук. Трябваше да се измъкна тайно.

− Ето, заповядай. — Хопо й подаде един от сандвичите си със сирене.

Харесвах това момче, но тъкмо в този момент ме доядя на него, задето се беше сетил преди мен.

− Вземи и моя банан — рече Гав. — Аз и без това не ги обичам.

− Можем да си разделим и сока ми — додадох бързо, за да не остана по-назад.

Железния Мики се тъпчеше с филия, намазана с фъстъчено масло, и не й предложи нищо.

− Благодаря, но няма нужда — поклати глава Ники. — Трябва да се прибирам. Баща ми ще се усети, ако не се върна за обяд.

− Но ние току-що построихме колибата — казах аз.

− Съжалявам. Не мога.

Тя запретна ръкава на тениската си и се потърка по ръката. Едва тогава забелязах, че там има огромна синина.

− Къде си се ударила?

− В една врата. Нищо ми няма. — Ники припряно смъкна ръкава отново и скочи на крака. — Е, аз вече ще тръгвам.

− Заради партито ли е? — попитах, като също се изправих.

Тя сви рамене.

− Татко още е вкиснат заради цялата история, но ще му мине.

− Съжалявам.

− Няма защо. Той си го заслужаваше.

Отворих уста да кажа още нещо, но не намирах какво.

Тогава нещо ме удари в слепоочието. Силно. Пред очите ми причерня. Краката ми омекнаха и паднах на колене. Хванах се за главата и по пръстите ми остана нещо лепкаво.

Във въздуха отново се разнесе свистене на сантиметри от главата на Ники. Тя изпищя и се приведе. Друг едър камък улучи земята точно пред Хопо и Железния Мики, предизвиквайки експлозия от хляб и фъстъчено масло. Те извикаха и се втурнаха към укритието на дърветата.

Снарядите продължиха да ни обсипват. Малки и големи камъни, парчета тухла. От стръмния склон над нашата гориста падина се разнесоха тържествуващи възгласи. Вдигнах поглед натам и едва различих трите по-големи момчета на хълма. Две с тъмна коса, а едното по-високо и русо. Веднага разбрах кои са. Братът на Железния Мики, Шон, и неговите приятели Дънкан и Кийт.

Дебелия Гав ме сграбчи за ръката.

− Добре ли си?

Виеше ми се свят и леко ми се гадеше, но кимнах.

− Скрий се — задърпа ме той към гъсталака.

Железния Мики се обърна и викна към новодошлите:

− Остави ни на мира, Шон.

− Остави ни на мира, остави ни на мира — изимитира го русото момче, неговият брат, с висок, момичешки глас. — Какво ще направиш иначе? Ще плачеш? Или ще изтичаш да ни изпортиш на мама?

− Може би.

− Само опитай и ще ти размажем физиономията, дребен! — присъедини се Дънкан. — Вие сте в нашата гора.

− Не е ваша — кресна в отговор Дебелия Гав.

− Така ли? Да се бием за нея тогава.

− Мамка му — измърмори Гав.

− Хайде, да им разкажем играта — извика Кийт.

Те започнаха да се спускат по склона, като не спираха да ни замерват с каквото им попадне.

Парче тухла проряза въздуха и се пръсна в колелото на Ники.

− Ей, това е моето колело, дебили такива — изпищя тя.