Списъкът на съдията

Той се озърна нехайно, както умеят да правят опитните агенти, не забеляза някой наоколо да се интересува от тях и отговори:

— Не бива да се разгласява, но директорът сформира национален екип срещу хейтърските групи и ме покани да се присъединя. Още не съм дал отговор, а дори да се съглася, няма гаранция, че ще ме изберат. Но говорим за елитна група агенти.

— Ясно. Къде биха те изпратили?

— Или в Канзас, или в Портланд. Но всичко е в съвсем начален стадий.

— Омръзна ли ти Флорида?

— Не. Омръзнаха ми уикендите, пропилени в преследване на наркокартелите. Омръзна ми да живея в евтин апартамент без никаква сигурност за бъдещето.

— Няма да се справя с връзка от разстояние, Али. Предпочитам да си наблизо.

— Е, засега нямам планове да заминавам. Просто е една възможност. Да поговорим за теб, а?

— Аз съм отворена книга.

— Нищо подобно. Задавам ти същия въпрос: къде ще си след една година?

Сервитьорът прелетя край тях и спря само колкото да им долее чашите. Лейси поклати глава и каза:

— Наистина не знам. Едва ли ще съм в Комисията, но аз си го повтарям вече няколко години. Не знам дали ми стига смелост да напусна сигурната си работа.

— Ти си юрист.

— Да, но съм почти на четиресет и не съм специализирала в никоя област на правото, а големите кантори предпочитат да си профилиран. Ако си регистрирам моя фирма и започна да съставям завещания, ще умра от глад. Дори едно не съм написала през живота си. Единственият вариант е да постъпя като повечето юристи на държавна работа — да се катеря нагоре по стълбата за по-голяма заплата. А ми се иска нещо различно, Али. Може би изживявам криза на средната възраст. Ти какво ще кажеш?

— Предлагаш да я изживеем съвместно ли?

— Нещо такова. По-скоро като партньори. Виж, и двамата не сме сигурни какво крие бъдещето. Все още сме несемейни, нямаме деца, можем да си позволим да рискуваме, да направим нещо глупаво. Дори да се провалим, отново ще си стъпим на краката.

Ето на, картите най-сетне бяха на масата. Лейси си пое дълбоко дъх, не можеше да повярва, че се е осмелила да стигне толкова далече, и внимателно се взря в очите му. Бяха любопитни и изненадани.

— Чух няколко интересни думи — каза той. — Първата беше „да си позволим“. Аз не мога да си позволя да престана да работя на моята възраст и да потъна в криза.

— А коя беше втората дума?

— „Глупаво“.

— Образно казано. Обикновено никой от двама ни не прави глупави неща.

Сервитьорът се появи с поднос и се зае да разчиства масата.

— Още една? — попита той, когато взе празната бутилка от вино.

Двамата поклатиха глави.

Добавиха обяда към сметката на стаята си, която струваше 200 долара на вечер извън сезона — щяха да си разделят сумата, когато си тръгнат в неделя. Стараеха се да поемат съвместно всички разходи. И двамата печелеха около 70 хиляди годишно. Недостатъчно за добра пенсия, но пък и никой не говореше за пенсиониране.

Тръгнаха си от басейна и се запътиха към океана, където установиха, че водата е твърде студена дори за едно кратко топване. Хванати за ръка, те закрачиха по брега, движейки се безцелно като вълните.

— Трябва да ти призная нещо — каза той.

— Ти никога нищо не признаваш.

— Сега ще видиш. От около година спестявам, за да ти купя пръстен.

Тя се закова на място, откъсна се от него и двамата впериха погледи един в друг.

— И? Какво стана?

— Не съм го купил, защото не съм сигурен, че ще го приемеш.

— А сигурен ли си, че искаш да ми го дадеш?

Той се колеба доста дълго, преди да отговори:

— Точно това трябва да решим, нали, Лейси? Накъде да поемем?

Тя скръсти ръце и потупа устните си с показалец.

— Почивка ли искаш да си дадеш, Али?

— Почивка?

— Да. Известно време далече от мен.

— Съвсем не. А ти?

— Не. Харесва ми да усещам присъствието ти. Усмихнаха се, прегърнаха се и продължиха да крачат по брега.

Без да вземат решение.