Списъкът на съдията

— Няколко!?

— Да. Вероятно става дума за шест убийства през последните две десетилетия.

— Вярваш ли на този мъж?

— Не съм казала, че е мъж. И в момента не знам на какво да вярвам. Обаче съм убедена, че той или тя е на крачка от подаването на жалба в нашата комисия.

Клео се изправи, много по-ниска без токчетата си, и се приближи към прозореца зад бюрото си. От мястото й се разкриваше великолепна гледка към две други правителствени сгради. Тя заговори на стъклото:

— Резонният въпрос е защо не се обърне към полицията. Не се съмнявам, че си го задала, нали?

— Да, това беше първото ми питане. Отговорът гласеше, че няма доверие на полицията, поне на този етап. Няма доверие на никого. Ясно е, че не разполага с доказателства в подкрепа на твърденията си.

— С какво разполага тогава?

— С доста убедителни косвени улики. Убийствата са извършени за период от двайсет години в няколко различни щата. Всички са неразкрити и доста стари случаи. В някакъв момент от живота на въпросния съдия пътят му се е пресякъл с този на жертвите. Освен това има специфичен почерк. Всички убийства са на практика идентични.

— Интересно. Може ли да задам друг очевиден въпрос?

— Ти си шефът.

— Благодаря. Ако тези случаи наистина са стари и местната полиция е вдигнала ръце, защо, по дяволите, някой ще иска от нас да разследваме дали един от нашите съдии е убиецът?

— Наистина логичен въпрос, но нямам отговор.

— Ако ме питаш, тази персона звучи налудничаво, но откачените май са нещо обичайно при нас.

— Клиентите или служителите имаш предвид?

— Жалбоподателите. Ние нямаме клиенти.

— Добре. Съгласно закона единственият ни избор е да разследваме обвиненията, след като жалбата бъде подадена. Как предлагаш да постъпим?

Клео седна на директорския си стол и вече изглеждаше много по-висока.

— Не съм сигурна какво ще правим, но ще ти кажа какво няма да направим. Тази служба не е подготвена да разследва убийства. Ако жалбата бъде подадена, няма да имаме друг избор, освен да я насочим към щатската полиция на Флорида. Просто е.

Лейси се усмихна престорено и отговори:

— Звучи добре. Но може и да не се стигне до жалба.

— Да се надяваме.

Първоначалната стратегия на Лейси беше да осведоми Джери по имейла и да се опита да избегне евентуални драматични изблици. Изпрати й лаконично делово съобщение, което гласеше: „Марджи, след срещата с нашата директорка те уведомявам със съжаление, че жалбата, която се канеше да подадеш не може да бъде поета от нашата служба. Ако бъде заведена, ще се насочи към щатската полиция“.

След броени секунди на мобилния й телефон се получи обаждане от непознат номер. Обичайно би го пренебрегнала, но сега допусна, че е от Джери, която започна любезно:

— Не можете да се обърнете към щатската полиция. Уставът ви задължава вие да разследвате обвиненията.

— Здравей, Джери. Как си днес?

— Нещастна. Поне в момента. Не мога да повярвам. Готова съм да рискувам и да подам жалба, но явно на Комисията по съдийска етика не й стиска да разследва. Ти предпочиташ да си седиш и да местиш папките на бюрото си, докато този тип продължава да убива безнаказано.

— Нали не обичаше да говориш по телефона?

— Не обичам, но този номер не може да бъде проследен. Какво да правя сега? Да сложа в кашон материалите, които съм събирала двайсет години, да се прибера и да се престоря, че нищо не се е случило? Да оставя убиеца на баща ми на свобода? Помогни ми, Лейси!

— Решението не е мое, Джери, уверявам те.

— Ти препоръча ли на Комисията да разследва?

— Няма какво да разследва. Не и докато не бъде подадена официална жалба.

— Защо да си правя труда, след като ще хукнете към полицията? Не мога да повярвам. Наистина те мислех за по-смела. Изумена съм.