Списъкът на съдията
- Автор: Гришэм Джон
- Серия: Таен свидетел #2
- Год: 2021
- Язык: болгарский
- ISBN: 978-954-769-526-9
- Переводчик: Надежда Иванова Розова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Списъкът на съдията». Краткое содержание книги:
Но едно е да имаш подозрения, а друго — да можеш да ги докажеш. Мъжът е умен, манипулативен и изобретателен и никога не оставя улики на местопрестъплението. Разбира от криминалистика и полицейски процедури. И най-важното: познава закона, защото е окръжен съдия във Флорида. В списъка на жертвите му попадат хора, имали нещастието да се изпречат на пътя му. Ще успее ли Лейси да го залови, преди да влезе в този списък?
Бътлър се върна в комплекса бавно и спокойно. Видя светлините, преди да стигне до улицата — беше блокирана от патрулки. Докато ги подминаваше, кимна на едно ченге. Десетки червени и сини лампи осветяваха къщата. Личеше си, че там се е случило нещо лошо.
Той продължи по-бързо, но не усети никаква тръпка.
Малко преди десет вечерта шериф Блек и заместник-шериф Манкузо наближиха Нийли. На задната седалка се возеше Ник, двайсетгодишен колежанин, който се навърташе из полицейския участък като отговорник за техническа поддръжка, нает на половин ден. Той не откъсваше поглед от таблета си и даваше указания.
— Наближаваме — каза той. — Завий надясно. Май е в пощата.
— В пощата ли? — попита Манкузо. — Че кой ще остави откраднат мобилен в поща?
— Трябвало е да се отърве от него — обясни Блек.
— Защо не го е хвърлил в реката?
— Не знам. Той трябва да ти отговори на този въпрос.
— Вече сме съвсем близо — каза Ник. — Ето там.
Блек спря на посипания с чакъл паркинг и тримата се вторачиха в тъмната поща на Нийли. Ник направи нещо на таблета си и каза:
— Всъщност е ето там, в онази синя пощенска кутия.
— Ама разбира се — каза Манкузо. — Идеално се връзва.
— Кой е началникът на проклетата поща? — попита Блек.
— Кой ли би искал да бъде? — подметна Манкузо.
Ник продължи да работи на таблета си и съобщи:
— Хършъл Диърфорд. Ето номера му.
Хършъл спеше спокойно в малката си къща на осем километра от Нийли, когато получи спешното обаждане от шериф Блек. Отне му няколко минути да осъзнае какво става и отначало не му се искаше да се замесва. Отговори, че по силата на федералните разпоредби няма право да отваря кутията на „своята“ поща и да позволи на местните власти да тършуват из „неговата“ кореспонденция.
Шериф Блек го попритисна и обясни, че двама мъже са убити наблизо същата вечер и че те издирват убиеца. Проследяващо приложение на айфон ги отвело до Нийли и до „неговата“ поща, затова било много важно незабавно да се доберат до телефона. Това уплаши Хършъл достатъчно, за да се съгласи. Появи се петнайсет минути по-късно, недоволен, че са го привикали. Промърмори нещо за нарушение на федералните закони, докато тракаше с ключовете си. Обясни, че отключва пощенската кутия всеки следобед точно в 17 ч., когато затваря. Пикап от Хатисбърг прибирал писмата. И понеже вече наближаваше 23 ч., той не очакваше да намерят нещо в кутията.
Шериф Блек каза на Ник:
— Извади си телефона и снимай. Всичко.
Хършъл завъртя ключа и вратичката на пощенската кутия се отвори. Той извади отвътре квадратно алуминиево сандъче без капак, което постави на земята. В него имаше един-единствен плик. Манкузо го освети с фенерче.
— Предупредих ви, че няма да намерите каквото търсите — каза Хършъл.
— Никакво бързане — заяви шериф Блек. — Ще извадя мобилния си и ще звънна на Майк Дънуди. Ясно?
Другите кимнаха, вперили поглед в плика. След няколко секунди отвътре се чу звънене.
Шериф Блек прекъсна обаждането и каза:
— Сега ще позвъня на номера на Върно, който ни даде приятелката му.
Той го набра, изчака и от плика се чу припевът на „Отново на път“ на Уили Нелсън. Точно както ги беше предупредила приятелката му.
Докато Ник снимаше с айфона си, Манкузо държеше фенерчето, а Хършъл се чудеше какво да направи и дали изобщо да прави нещо, шерифът обясни спокойно:
— Така. Набрахме и двата номера, затова основателно можем да допуснем, че и двата мобилни телефона са в плика.
Бръкна в един от джобовете на якето си и извади чифт латексови ръкавици. Ник заснемаше всичко.
— Сега ще извадя плика, но няма да го отварям тук. Най-разумно е да го предадем в щатската криминалистична лаборатория, за да го изследват техните специалисти.
Той бръкна, внимателно извади плика, показа го на всички и най-вече на Ник, за да го снима, и го обърна. От обратната страна имаше етикет с адрес, на който със странен шрифт пишеше: Чери Макгро, Феъруей № 72, Билокси, Мисисипи 39503.
Той хлъцна, промърмори едно „Мамка му!“ и едва не изпусна плика.
— Какво има, шефе? — попита Манкузо.
— Това е адресът на дъщеря ми.
Дъщеря му беше разстроена, но не беше пострадала. Беше се омъжила преди по-малко от година и живееше близо до родителите си. Съпругът й беше отраснал в окръга, беше запален ловец и притежаваше колекция от пушки. Той увери шерифа, че са в безопасност и че няма да се излагат на риск.
Пратиха един заместник-шериф на пост пред къщата на самия шериф. Госпожа Блек увери съпруга си, че е в безопасност.
Докато се връщаха към местопрестъплението, Ник най-сетне се обади от задната седалка:
— Съмнявам се, че наистина е искал да изпрати телефоните на дъщеря ти.
Шериф Блек не търпеше глупости, пък и го занимаваха други мисли, затова не изгаряше от желание да слуша теориите на някакво колежанче с вид на четиринайсетгодишно хлапе.
— Добре — отговори той.
— Просто е знаел, че ще ги намерим. Има около десет различни начина да намериш изгубен мобилен телефон и убиецът е бил наясно, че ще проследим тези двата. Според началника на пощата късната кореспонденция от петък се събира чак в понеделник след пет следобед. Няма начин пликът да остане тук седемдесет и два часа, без да бъде намерен. И той го е знаел.
— Защо тогава е адресирал плика до дъщеря ми?
— Не знам. Сигурно защото е психопат, който е адски умен. Много от тях са такива.
— Значи просто се забавлява, така ли? — попита Манкузо.
— Много смешно — сопна се шерифът.
Той не беше в настроение за разговори. През главата му преминаваха прекалено много противоречиви мисли, не получили отговор въпроси и страховити сценарии.
9
Прякорът Клеопатра я следваше още от Съвета по туризъм — много по-голяма щатска агенция, където тя беше работила няколко години като адвокат. Преди това за кратки периоди се беше задържала в учреждения, които се занимаваха с проблеми на психичното здраве, качеството на въздуха и ерозията на плажовете. Така и нямаше да се разбере кой е измислил прякора Клеопатра, а и не беше ясно, поне за служителите в Комисията по съдебна етика, дали Шарлот изобщо има представа как я наричат подчинените й.
Прякорът остана, защото й прилягаше или пък защото образът на Елизабет Тейлър беше донякъде сходен. Смолисто черна коса, права и дълга, с отвратителен бретон, който гъделичкаше гъстите й вежди и сигурно изискваше постоянна грижа; пластове фон дьо тен, с които тя се мъчеше да попълва бръчките, които ботоксът не успяваше да заличи; и достатъчно очна линия и спирала за гримиране на една дузина проститутки във Вегас. Две десетилетия по-рано Шарлот сигурно бе имала шанс да изглежда красива, но годините на непрестанна работа и неумелите корекции на външния й вид я бяха лишили от тази възможност.