Списъкът на съдията

Онова, което тревожеше Лейси, а не беше сигурна дали то тревожи Али, беше несигурното бъдеще. Къде щяха да бъдат след пет години? Тя сериозно се съмняваше, че ще остане да работи в КСЕ. Али пък се чувстваше все по-неудовлетворен във ФБР. Напредваше в кариерата и се гордееше с нещата, които прави, но седемдесет часовите работни седмици му се отразяваха зле. Ако работеше по-малко, щяха ли да прекарват по-дълго време заедно? И ако да, щеше ли това да ги сближи повече? И да им помогне най-после да решат дали се обичат? Разменяха си признанието „обичам те“, понякога почти шеговито, но и двамата сякаш не му бяха безрезервно отдадени. През първата година го избягваха и все още го използваха неохотно.

Лейси се страхуваше, че връзката им ще продължава да си тече спокойно — удобна и за двамата, — докато не им остане друго, освен да сключат брак. И тогава, на четиресет и няколко, тя нямаше да може да се отдръпне. Щеше да се омъжи за човек, когото обожава, но не обича истински. Или пък го обичаше?

Половината й приятелки я увещаваха да го зареже, след като минаха две години. Другата половина я съветваха да го върже, преди да е избягал.

Уикендът трябваше да даде отговор на най-сериозните им въпроси, въпреки че Лейси беше прочела достатъчно розови романи и беше гледала достатъчно любовни комедии, за да знае, че голямото романтично бягство рядко върши работа. Разпадащите се бракове не се спасяваха с няколко дни на плажа, нито пък измъчените връзки набираха сила и получаваха ясна дефиниция.

Лейси подозираше, че двамата с Али ще се порадват на слънцето и морето, като избягват разговорите за бъдещето и просто се носят по течението.

— Нещо те тормози — отбеляза той и свали дясната си ръка от волана, за да погали коляното й.

Твърде рано беше да се потапят в сериозни разговори, затова тя побърза да направи завой в мислите си и отговори:

— Имаме един случай, заради който не мога да спя.

— Обикновено не допускаш случаите ти да те стресират.

— Но обикновено не става дума за убийство.

Той я погледна с усмивка и каза:

— Разправяй.

— Не мога, знаеш. И моите случаи са строго поверителни като твоите. Бих могла обаче да те запозная със същността, все едно е хипотетична история.

— Целият съм в слух.

— Някакъв хипотетичен съдия, да кажем, към петдесетгодишен, заема поста окръжен съдия от десет години, но е социопат. Следиш ли ми мисълта?

— Разбира се. Повечето от тях са такива, нали?

— Стига де, говоря сериозно.

— Добре. Учихме за тях в Куонтико. В Отдела за поведенчески анализ. Само че беше много отдавна и в работата си досега не съм се натъквал на социопат. Моята специалност са хладнокръвните убийци, които пласират кокаин, и неонацистите, които изпращат бомби по пощата. Хайде, продължавай.

— Това са само предположения, които не могат да бъдат доказани, поне не сега. Според моята свидетелка, също анонимна и ужасена до мозъка на костите си, съдията е убил най-малко шестима души пред последните двайсет години. Шест убийства в шест различни щата. Познавал е и шестте жертви, имал е проблеми с всяка от тях и, разбира се, търпеливо ги е проследявал в очакване на подходящия момент. Всички са убити по идентичен начин: удушени с еднакво въже, вързано на един и същ възел. Това е почеркът му. Безупречни местопрестъпления, никакви улики освен въжето на врата на жертвата.

— И всички разследвания буксуват?

— В задънена улица са. Полицията не разполага с нищо. Никакви свидетели, никакви пръстови отпечатъци, влакна, следи от стъпки, кръв или мотив.

— Ако е познавал жертвите, трябва да е имал мотив.

— Ти си блестящ федерален агент!

— Благодаря. Но това е напълно очевидно.

— Да. Мотивите се менят. Някои изглеждат сериозни, други — тривиални. Не съм запозната с всички.

— Според него явно са сериозни.

— Така е.

Али дръпна дясната си ръка от коляното й и се почеса по брадичката. След малко попита: