Списъкът на съдията
- Автор: Гришэм Джон
- Серия: Таен свидетел #2
- Год: 2021
- Язык: болгарский
- ISBN: 978-954-769-526-9
- Переводчик: Надежда Иванова Розова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Списъкът на съдията». Краткое содержание книги:
Но едно е да имаш подозрения, а друго — да можеш да ги докажеш. Мъжът е умен, манипулативен и изобретателен и никога не оставя улики на местопрестъплението. Разбира от криминалистика и полицейски процедури. И най-важното: познава закона, защото е окръжен съдия във Флорида. В списъка на жертвите му попадат хора, имали нещастието да се изпречат на пътя му. Ще успее ли Лейси да го залови, преди да влезе в този списък?
— Случаят се озова на твоето бюро, така ли?
— Не. Свидетелката още не е подала официална жалба. Адски уплашена е. А вчера Клеопатра ми каза, че Комисията няма да се нагърби с разследване на убийство.
— И сега какво?
— Нищо, струва ми се. Ако няма оплакване, какво можем да направим? Съдията остава недосегаем и си върши своите дела, дори ако включват убийство.
— Май вярваш на въпросната свидетелка.
— Да. От понеделник, когато се срещнах с нея, този случай не ми дава мира и стигнах дотам, че й повярвах.
— Защо не се обърне към полицията и да им обясни, че го подозира?
— По няколко причини. Първо, страхува се, че той ще научи и ще добави и нейното име в списъка. Може би най-сериозното й колебание се дължи на факта, че полицията няма причина да й вярва. Ченгетата от малко градче в Южна Каролина нямат време да се тревожат за стар неразрешен случай в Южна Флорида. А полицаите от Литъл Рок нямат време да разследват сходно убийство в Чатануга без никакви веществени доказателства.
Али кимна замислено.
— Това прави четири случая. А другите два?
— За тях още не ми е разказала.
— Кой е убитият в Литъл Рок?
— Някакъв журналист.
— И защо името му е в списъка?
— Отдалечаваме се от хипотетичното, агент Пачеко. Не мога да ви разкрия повече подробности.
— Съгласен. Предложи ли й да се свърже с Бюрото?
— Обсъдихме го накратко, но засега не проявява интерес. Убедена е, че е прекалено опасно, освен това силно се съмнява, че ФБР ще откликне. Защо би се заинтересувало от поредица убийства, които няма шанс да разреши?
— Твоята свидетелка няма да повярва на какво сме способни.
Лейси размишлява над думите му няколко километра, докато двамата слушаха радио и задминаваха другите коли. Али постоянно превишаваше ограниченията на скоростта и когато го уловеше радар, най-малко два пъти годишно, обичаше да вади значката си и да намига на пътния полицай. Хвалеше се, че никога не са го глобявали.
— Как ще стане? — попита Лейси. — Да предположим, че свидетелката поиска да свали всички карти на масата пред федералните.
Али сви рамене и каза:
— Не знам, но мога да проверя.
— Още не. С тази свидетелка не бива да бързам. Много е пострадала.
— Как така пострадала?
— Баща й е една от жертвите.
— Еха, става все по-интригуващо.
Най-неприятният навик на Али беше да си гризе ноктите, и то само на лявата ръка. Никога не нападаше тези на дясната. Започнеше ли да ги гризе, значи беше напълно погълнат от нещо и Лейси сякаш чуваше как се въртят бурмичките в главата му.
Изминаха още няколко километра, преди той да се обади, загледан намръщено през предното стъкло:
— Това е много сериозна работа. Да допуснем, че отиваш в полицията — при нас, при местните ченгета или при щатските, няма значение — и казваш: „Ето това е убиецът“. Съобщаваш всичко: името му, адреса, службата. „А това са шестте му жертви, всичките удушени през последните двайсет и няколко години“ и…
— И няма начин да го докажеш.
— И няма начин да го докажеш. Освен ако…
— Освен ако какво?
— Освен ако не се сдобиеш с улики от самия убиец.
— Но за това ще ти трябва заповед за обиск, нали? А не можеш да извадиш такава без основателна причина. А такава няма, само някакви предположения.
— Нали каза, че й вярваш?
— Да, струва ми се.
— Не си убедена.
— Не напълно. Признай, че звучи доста невероятно.
— Така е. За пръв път чувам подобно нещо. Но пък, както знаеш, аз преследвам други престъпници.
— Едва ли ще се сдобием със съдебна заповед. Освен това той е параноик и е твърде умен, за да бъде заловен.
— Какво знаеш за него?
— Нищо. Той е просто някакъв хипотетичен съдия.
— Стига де. Щом сме стигнали дотук…
— Ерген е, никога не се е женил, сигурно живее сам. Опасал се е с охранителни камери. Уважаван съдия, който е достатъчно социално ангажиран, за да има добър имидж. Високо ценен от колегите си и от адвокатите. И от избирателите. Ти си профайлър, какво друго ти трябва?
— Не съм. Те са в друг отдел.
— Ясно. Ако представиш шестте убийства на най-добрите профайлъри на ФБР, без да споменаваш заподозрения, те какво ще кажат?
— Нямам представа.
— А може ли да ги попиташ неофициално?
— Защо да си правя труда? Вече знаеш кой е убиецът.
Любимият им хотел беше „Самотни дюни“ — малко старомоден бутиков хотел с четиресет стаи, всички с гледка към морето, непосредствено до пясъка. Оставиха багажа си в стаята и побързаха да отидат при басейна, където си намериха маса на сянка и си поръчаха обяд и бутилка студено вино. Млада двойка се забавляваше в другия край на басейна — нещо се случваше точно под повърхността на водата. Отвъд вътрешния двор заливът блещукаше ослепително син на яркото слънце.
Бяха преполовили чашите си, когато мобилният на Али завибрира върху масата.
— Какво е това сега? — попита Лейси.
— Извинявай.
— Нали се уговорихме без мобилни на обяд? Аз оставих моя в стаята.
Али грабна телефона и отговори:
— Онзи колега е, за когото ти споменах. Той познава няколко профайлъри.
— Не вдигай, да си звъни. Казах твърде много, не ми се говори повече за този случай.
Телефонът най-сетне престана да вибрира. Али го прибра в джоба си толкова демонстративно, все едно нямаше да го докосне никога повече. Поднесоха им салатите с раци и сервитьорът им наля още вино. Сякаш по даден знак се скупчиха облаци и слънцето изчезна.
— Вероятност за слаби превалявания — каза Али. — Доколкото помня прогнозата от мобилното приложение на телефона ми, пъхнат в джоба и недосегаем.
— Не му обръщай внимание. Ако ще вали, да вали. Никъде няма да ходим. Искам да те питам нещо.
— Питай.
— Работното ти време още не е свършило. Шефът ти знае ли къде си?
— Не точно, но знае, че заминавам с приятелката си за уикенда. А Клеопатра?