Списъкът на съдията

12

Комисията по съдийска етика се ръководеше от управителен съвет, чиито членове бяха пенсионирани съдии и адвокати, спечелили одобрението на губернатора. Големите дарители и тежката артилерия получаваха много по-престижни назначения — в настоятелства на колежи, в комисии по хазарта и други подобни, в организации със солиден бюджет и привилегии, които им позволяваха да пътуват и да се отъркват във властта. Управителният съвет на КСЕ получаваше безплатна храна и хотел и по петдесет цента на километър. Събираше се шест пъти годишно – три в Талахаси и три във Форт Лодърдейл, за да разглежда случаи, да провежда изслушвания и понякога да смъмря някой съдия. Рядко сваляха някого от поста му. От учредяването на КСЕ през 1968 г. досега само трима съдии бяха уволнени.

Четиримата членове на съвета се събраха на редовно заседание в понеделник късно сутринта. Петото място беше вакантно, а губернаторът беше твърде зает, за да го запълни. Последните двама души, които покани, му отказаха и той вдигна ръце. Срещите се провеждаха в наета зала във Върховния съд, защото тази на КСЕ беше прекалено потискаща за целодневно заседание.

Първата точка от дневния ред винаги беше среща с директорката, която да докладва за натовареността на Комисията, за финансите, персонала и тъй нататък. Тези срещи се бяха превърнали в неприятен ритуал, защото Шарлот Баскин много скоро щеше да напусне и всички го знаеха.

След като досадната точка бе отметната, членовете на управителния съвет трябваше да се заемат с предстоящите случаи.

Лейси се радваше, че никой от нейните случаи не е в графика и не се налага да се явява пред съвета. Понеделникът й щеше да започне като повечето други понеделници, затова трябваше сама да се мотивира, преди да отиде в службата, където в качеството си на старши следовател да се появи с усмивки, насърчения и въодушевление от възможността да служат на данъкоплатците. Само че не успя да се вдъхнови, най-вече защото в мислите си все още беше на брега и край басейна с Али. Уикендът им се състоеше от дълги обеди с вино, лениво следобедно излежаване със секс и разходки по плажа. По някое време се бяха уговорили засега да не мислят за бъдещето и просто да се насладят на момента. По-късно щяха да се тревожат за важните неща.

След като се раздели с Али обаче, тя започна да си задава въпроса, който я човъркаше още от петък: Ако той ми даде пръстен, как да реагирам?

Отговорът й се изплъзваше.

В 9:48 ч. пристигна нов имейл, отново от Джери. През уикенда беше получила най-малко пет, но до този момент беше успявала да ги пренебрегне. Беше отлагала трудния разговор достатъчно дълго. Отдавна бе научила, че протакането само прави задачата още по-неприятна. Набра един от номерата на Джери на мобилния си телефон. Тя не вдигна. Не се включи гласова поща. Опита друг. Същият резултат. Започваше да й писва от цялата потайност, докато набираше последния номер, с който разполагаше.

— Здравей, Лейси — прозвуча приятният, но изморен глас на Джери. — Къде се загуби?

Какво ти влиза в работата? Лейси преглътна измъчено, пое си дълбоко въздух и отговори:

— Добро утро, Джери. Линията е сигурна, нали?

— Разбира се. Извинявай за безпокойството.

— Цял уикенд ми звъниш и ми пращаш имейли.

— Защото трябва да поговорим, Лейси.

— Е, говорим сега, в понеделник. Нали ти обясних, че не работя през уикендите, и те помолих да не ми се обаждаш и да не ми пишеш?

— Да, така е и ти се извинявам, но това наистина е важно.

— Знам, Джери, и имам лоши новини. Отново се срещнах с шефката ми и й представих обвиненията, но тя беше категорична. Няма да се замесим в разследване на убийство и точка. Както ти казах вече няколко пъти, нито сме подготвени, нито имаме ресурсите за такова нещо.

Мълчание. Щеше да е кратко, защото Лейси вече знаеше, че Джери не приема „не“ за отговор.