Затъмнение
- Автор: Майер Стефани Морган
- Язык: болгарский
- Переводчик: Моника Колчевска
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Затъмнение». Краткое содержание книги:
Продължават приключенията на тинейджърката Бела Суон, която този път се сблъсква с непримиримото желание за отмъщение на вампирката Виктория. Книгата ни представя и невероятното на пръв поглед примирие между вампирите от Форкс и върколаците от Ла Пуш, което е толкова необходимо за спасяването на любимата им Бела. В книгата читателят става свидетел и на борбата между Едуард и Джейкъб за сърцето на Бела, а Бела от своя страна се изправя пред предизвикателството да се омъжи за своята голяма любов Едуард.
Но дали той наистина е мислел, че ще се върна вкъщи при Чарли в този случай?
Едуард ме разтресе.
— Бела? — попита той, сега вече наистина разтревожен.
— Мисля… мисля, че той проверяваше — промърморих аз. — Проверяваше, за да се увери. Че съм човек имам пред вид.
Едуард се вледени и ниско просъскване иззвуча в ухото ми.
— Ще трябва да си тръгнем оттук — прошепнах аз. — Преди това. За да не нарушим договора. Няма да сме способни да се върнем някога.
Ръцете му се затегнаха около мен.
— Знам.
— Ъкхъм. — Чарли си прочисти гърлото шумно зад нас.
Подскочих и се освободих от ръцете на Едуард като лицето ми пламна. Едуард отново се подпря на тезгяха. Очите му бяха непроницаеми. Можех да видя безпокойство в тях, и гняв.
— Ако не ти се прави вечеря, мога да поръчам пица — подметна Чарли.
— Не, няма проблем, вече започнах.
— Добре — каза Чарли. Той се подпря на касата на вратата, скръствайки ръце.
Въздъхнах и се захванах за работа като се опитвах да игнорирам публиката си.
— Ако те помоля да направиш нещо, би ли ми се доверила? — попита Едуард, на ръба на мекия си глас.
Бяхме почти в училище. Едуард беше спокоен и се шегуваше само преди секунда, а сега изведнъж ръцете му бяха вкопчени здраво за кормилото, ставите на пръстите му правеха огромно усилие да не го раздробят на парчета.
Вгледах се в загриженото му изражение — очите му бяха надалеч, сякаш слушаше далечни гласове.
Пулсът ми се ускори в отговор на напрежението му, но отговорих внимателно.
— Зависи.
Влязохме в училищния паркинг.
— Опасявах се, че ще кажеш точно това.
— Какво искаш да направя, Едуард?
— Искам да останеш в колата — той паркира на обичайното място, изключи двигателя и заговори. — Искам да чакаш тук докато не се върна.
— Но… защо?
Тогава го видях. Би било трудно да не го видиш, стърчейки над учениците, както стърчеше той дори като се беше облегнал на черния си мотор, паркиран неправилно на тротоара.
— Оу.
Лицето на Джейкъб беше със спокойната маска, която разпознах веднага. Беше физиономията, която използваше когато беше твърдо решен да не показва емоции, да се държи под контрол. Изглеждаше като Сам, най-възрастният от вълците, водачът на глутницата. Но Джейкъб никога не би могъл да постигне перфектното спокойствие, което Сам винаги излъчваше.
Бях забравила колко ме безпокоеше това лице. Макар че бях опознала Сам доста добре преди Кълънови да се върнат — дори го харесвах — никога не успях да премахна възмущението, което изпитвах, когато Джейкъб подражаваше на изражението на Сам. Беше лице на непознат. Той не беше моят Джейкъб когато носеше това лице.
— Стигна до грешното заключение снощи — промърмори Едуард. — Попита те за училище, защото знаеше, че аз ще съм там където и ти. Търсел е безопасно място за разговор с мен. Място със свидетели.
Значи бях разтълкувала погрешно мотивите на Джейкъб снощи. Липсваща информация, това беше проблемът. Информация като защо, за Бога, Джейкъб би искал да говори с Едуард.
— Няма да остана в колата — казах аз.
Едуард изпъшка тихо.
— Разбира се, че няма. Е, хайде да приключваме с това.
Лицето на Джейкъб се втвърди като се приближавахме към него ръка за ръка.
Забелязах и други лица — лицата на съучениците ми. Забелязах как очите им се разшириха като фокусираха изцяло дългото шест стъпки и седем инча тяло на Джейкъб, цялото в мускули, които нито едно нормално шестнадесет и половина годишно момче не би могло да има. Видях тези очи да пробягват по впитата му черна тениска — с къси ръкави, въпреки че денят беше доста студен за сезона — по скъсаните му и омазани със смазка дънки и по лъскавия му черен мотоциклет, на който се подпираше. Очите им не се забавяха на лицето му — нещо в изражението му ги караше бързо да поглеждат встрани. И забелязах, че всички се държаха настрана от него, невидимо разстояние, което никой не смееше да прекрачи.
С учудване, осъзнах, че Джейкъб изглеждаше опасен за тях. Колко странно.
Едуард спря на известно разстояние от него и бих казала, че се чувстваше неудобно, знаейки, че съм толкова близо до върколак. Той протегна леко ръката си назад и ме избута наполовина зад тялото си.
— Можеше да ни се обадиш — каза Едуард със стоманено здрав глас.