Затъмнение

Прокарах пръстите си по страницата, можех да почувствам местата, на които химикалът му е оставил по-дълбоки следи. Можех да си го представя как пише ядосаните реплики с грубият си почерк, след това да ги зачерква, осъзнавайки, че не това е искал да каже. Това би обяснило размазаното мастило. Можех да си представя как веждите и челото му се сбръчкват от напрежение. Ако бях там може би щях да се засмея. «Не се затормозявай, Джейкъб,» щях да му кажа «просто кажи каквото мислиш». Но да се засмея сега, беше последното, което можех да направя след като прочетох думите му. Отговорът му на бележката ми — предадена от Чарли до Били за него, точно като че ли сме във втори клас, както каза той — не беше изненадващ. Знаех какво ще пише в нея още преди да я отворя. Това, което ме изненада, беше колко много ме нараниха зачертаните реплики — сякаш беше невероятно остър смисълът им.

Нещо повече, зад всяка ядосана дума се криеше океан от болка. От болката на Джейкъб болеше повече отколкото от собствената ми. Докато размишлявах върху това, усетих мириса, идващ от кухнята. В някоя друга къща, факта че някой друг, освен мен готви, нямаше да бъде причина за паника. Бутнах смачканият лист хартия в задният ми джоб и побягнах, стигайки до долният етаж точно на време. Чарли току-що беше сложил буркана със сосът за спагети в микровълновата. Отворих вратичката и го извадих.

— Къде сгреших? — попита Чарли.

— Трябва първо да махнеш капака, татко, металът не се отразява добре на микровълновата. — Махнах капака докато говорех и изсипах половината сос в чиния, след което я сложих обратно в микровълновата. Буркана върнах в хладилника. Чарли наблюдаваше движенията ми със свити устни.

— Спагетите поне правилно ли приготвям? — Погледнах в тигана на печката — източникът на миризмата, която усетих.

— Ако не беше полузаспал може би щеше да е по-добре — казах спокойно. Взех лъжица и се опитах да почистя дъното на тигана. Чарли въздъхна. — За какво е всичко това — попитах.

Той скръсти ръце пред гърдите си и се загледа през прозореца към блестящото слънце.

— Не знам за какво говориш — измърмори.

Обърках се. Чарли да готви? А и за какво беше това грубо държание? Едуард не беше тук още, татко се държеше така обикновено около гаджето ми, стараейки се максимално да покаже негостоприемност с всяка дума или жест. Усилията му не бяха необходими — Едуард и без това знаеше точно какво си мисли Чарли. Думата «гадже» ме накара да задъвча вътрешната част на бузата си, суетейки се. Не използвах правилната дума. Мислех за дума изразяваща вечно обвързване. Но думи като «съдба» и «вяра» звучаха изтъркано, използвани в обикновен разговор. Едуард използваше друга дума, която беше и източникът на напрежението, което изпитвах. Караше ме да стискам зъби само при мисълта за нея. Годеница. Прогоних тези мисли.

— Пропускам ли нещо? От кога ти започна да правиш вечерята? — попитах. Спагетите вряха в тенджерата докато ги бърках. — Или трябваше да кажа — се опитваш да я правиш.

Чарли сви рамене:

— Няма закон, който да ми забранява да готвя в собствената си къща.