Затъмнение
- Автор: Майер Стефани Морган
- Язык: болгарский
- Переводчик: Моника Колчевска
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Затъмнение». Краткое содержание книги:
Продължават приключенията на тинейджърката Бела Суон, която този път се сблъсква с непримиримото желание за отмъщение на вампирката Виктория. Книгата ни представя и невероятното на пръв поглед примирие между вампирите от Форкс и върколаците от Ла Пуш, което е толкова необходимо за спасяването на любимата им Бела. В книгата читателят става свидетел и на борбата между Едуард и Джейкъб за сърцето на Бела, а Бела от своя страна се изправя пред предизвикателството да се омъжи за своята голяма любов Едуард.
Сега имах четири крака и се стрелнах напред.
Дърветата пред мен се сляха, сякаш ме погълна едно море от чернилка. Мускулите ми се свиваха и отпускаха в ритъм, неизискващ никакво усилие. Можех да тичам така дни наред без да се изморя. Може би този път нямаше и да спра.
Но не бях сам.
«Толкова съжалявам,» прошепна Ембри в съзнанието ми.
Можех да гледам през очите му. Той беше далече на север, но беше тръгнал назад и тичаше, за да дойде при мен. Изръмжах и затичах още по-бързо.
«Чакай ни,» оплака се Куил. Той беше по-наблизо, тъкмо тръгваше от селото.
«Оставете ме на мира,» измърморих.
Можех да усетя притеснението им в съзнанието си, колкото и да се опитвах да го заглуша с шума на вятъра и гората. Ето това беше още по-лошо, защото погледите им бяха изпълнени със съчувствие. Те виждаха омразата, но продължаваха да тичат след мен.
Един нов глас прозвуча в съзнанието ми.
«Оставете го.» Мисълта на Сам беше нежна, но въпреки това бе заповед. Ембри и Куил забавиха и вече вървяха.
Само, ако можех да спра да чувам, да спра да виждам това, което те виждаха. Главата ми беше претъпкана от мисли, но единствения начин да бъда отново сам беше да се върна в човешкия си облик, а не можех да издържам на болката.
«Приемете човешки вид» — нареди им Сам. «Ще те взема Ембри.»
Първо едно, а после друго съзнателно чувство замря в тишината. Остана само Сам.
«Благодаря ти» — успях да помисля.
«Върни се у дома, когато можеш.» Думите бяха едва доловими и замряха в тишината, когато и той тръгна. И останах сам.
Толкова по-добре. Сега можех да чуя слабото шумолене на килима от листа под краката ми, шепота от крилата на сова над главата ми, океана — далеч, далеч на запад — заливащ плажа. Чувах това, но нищо друго. Не усещах нищо друго, освен скоростта, нищо освен напрежение в мускулите, сухожилията и костите, които се движеха в хармония, докато милите изчезваха зад гърба ми. Ако тишината в главата ми бе продължила, никога нямаше да се върна. Нямаше да съм първият, който щеше да избере този образ вместо другия. Може би, ако успеех да избягам достатъчно надалеч, никога нямаше да ми се налага да чувам отново…
Затичах още по-бързо, оставяйки Джейкъб Блек зад гърба си.