Наследството на Пьоленберг

Шварц старееше и тъй като броят на хората в изгнание постепенно намаляваше, неговите задачи все повече се ограничаваха. Той ставаше все по-неустойчив физически и все по-неуравновесен психически. Сега живееше заради примитивното усещане, че съществува. Така пропиляваше и този ден в лондонския парк, заглавикан в хранене на птиците, заобиколен от деца. Срещата му с генерала беше събудила старите силни чувства. Шварц бе стиснал ръката му и бе изтрил сълзи от очите си. Бяха обядвали заедно, а за него това беше нещо като сън, в който метрономът на времето бе спрял и миналото бе възкръснало. Беше изслушал внимателно генерала и беше обещал да стори всичко така, както се искаше от него. Прие парите, дадени му от генерала — доста щедра сума, — и повтори няколко пъти условните думи, предназначени за генералската дъщеря. Беше почувствувал, въпреки че генералът бе твърде горд, та да изрази с думи желанието си, че от него се иска да установи контакт между баща и дъщеря. Но дори в случай че тя отблъснеше протегнатата от баща й десница, както и стана, бащината любов се бе погрижила да й осигури ключа за съкровището на Пьоленберг. Шварц го бе виждал веднъж — това беше най-изящната творба, която той можеше да си представи. Притежанието на подобна вещ беше извън неговите представи. Ако беше негова, той би я разтопил, за да прибере безценните камъни. Само човек с изтънчеността на генерала можеше да притежава подобно нещо. Разбра, че генералът не му се довери напълно, та да му съобщи направо мястото на съкровището — той прие съвсем естествено тази предпазливост. Надяваше се, защото знаеше, че това бе и желанието на генерала, че момичето в края на краищата ще застане на страната на баща си и ще поиска да бъде отведено при него. Надяваше се, но не бе много убеден. Мисълта, че дъщерята може да разочарова баща си, разгневи Шварц. Щеше да й се обади отново на следващия ден, преди да си замине. След като напусна бюрото й, той телефонира веднага на генерала: „Установих контакта и вашите инструкции са изпълнени.“ Генералът бе отлетял за Париж и остана там в очакване. Искаше да бъде наблизо, в случай че дъщеря му дойде. Това му се струваше излишен риск, но не влизаше в работата на Шварц да спори по този въпрос. Париж бил по-близо, отколкото Швейцария. По-близо до къде? Но Шварц отстрани веднага този въпрос от мислите си. Солницата на Пьоленберг не бе негова грижа. Ако генералът му беше разпоредил да отиде и да я открие, той щеше да го направи без някаква мисъл за лична облага.