Наследството на Пьоленберг
- Автор: Антъни Ивлин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Минчо Чучев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Наследството на Пьоленберг». Краткое содержание книги:
— Вие не желаете скандали — присви рамене гой. — Аз дори не си спомням подобно произшествие.
— И как ще си спомняш? Та ти беше в безсъзнание над кормилото, смърдящ на коняк. Филип едва те измъкна от колата.
— Да бъдеш Фон Хесел си има своите предимства — изсмя й се той. Устата му бе разчекната в пиянски кикот, очите му бляскаха през две цепчици. — Няма нищо на този свят, което ние да не можем да купим, не е ли така? Дори родителите те наричаха „Ваше височество“, кланяха се и се тътреха по корем, когато се разплащаше с тях! Слизай долу и се оправяй с твоя детектив, майко. Нека Филип дойде с теб да му взима ума. Аз не влизам в сметката, докато имаш своя Филип до себе си.
— Ако този детектив те види пиян, ако те подхване с въпроси или ако прояви любопитство около твоето поведение, цялата истина може да бъде хвърлена в лицата ни. Видях го как те наблюдаваше днес в приемната. Ти се олюляваше на краката си. Долових, че ти го заинтригува.
— Щом казваш, така ще да е било — присви рамене и разтвори ръце той. — Но защо тогава не зарежеш всичко това? Защо се опитваш да измъкнеш мъртвите от гробовете? Допускате голяма грешка и накрая ще съжалявате; ти и моят брат, който винаги е прав, разбира се. Не сега обаче. Този път вие грешите.
— Не се мъча да изправям мъртъвци, напротив, старая се да потвърдя, че все още са в гробовете си. Ако той е мъртъв, можем да си живеем мирно и тихо. Ако е жив…
— Да! — Пиянското хилене се бе превърнало в злобно озъбване. Омраза преливаше в отправения към старата принцеса поглед. Тя обаче не го забеляза. Бе се извърнала и впила жестоките си очи в нещо далечно. — Да предположим, че вестникът има право. Какво смяташ да правиш с възкръсналия генерал, мамо? Не можеш да го подкупиш… Той притежава сега Солницата. Какво смяташ да сториш?
Принцесата обърна очи към сина си. Тя се изправи бавно от креслото, подпирайки се на бастуна си.
— Ще си възвърна съкровището. Това е моето решение. Искам ти да останеш тук тази вечер и да не се появяваш долу. Фишер и брат ти са в библиотеката. Разглеждат някои от нашите архиви. Той не бива да те вижда, затова ми дай ключа от твоята стая!
— Ето го на бравата. Вземи го, мамо! Заключи ме като непослушно момче. Аз съм вече в петдесет и втората си година, но ти можеш да ме заключиш в стаята, ако това ти е угодно. Аз си имам бутилките за занимания. Нямам намерение да разбия вратата.
— Гледай да не го правиш. Довърши си бутилката. Не ме интересува с какво се занимаваш, стига светът да не узнае какво представляваш.
Тя взе ключа и излезе. Хайнрих чу завъртването му в ключалката и видя как дръжката се наклони при проверката й отвън. Той отвори шкафа до леглото и извади пълна бутилка коняк. На празното място до нея имаше вече една изпита. Напълни водната си чаша и я повдигна по посока на вратата.
— Прозит, мамо! Да се надяваме, че той наистина е жив. За бога, той ще ти е равностоен противник, лика-прилика!
На следващата утрин Фишер си бе запазил място за най-ранния самолет. Тъкмо се разплати с шофьора на таксито и се насочваше към изхода, когато почувствува, че някой докосва ръката му. Обърна се и застана пред принц Филип фон Хесел.
— Добро утро, хер Фишер. — Беше особено любезен и красив. Върху лицето му грееше очарователна, непресторена усмивка. Въпреки своята неохота да се държи дружески към когото и да било от аристократите, Фишер откри, че по-младият Фон Хесел му харесва. — Надявах се, че ще успея да ви настигна навреме. Ще ми отделите ли някоя минута за чаша кафе?
— Струва ми се, да — погледна часовника си Фишер. — Да побързаме към чакалнята.
Хората извръщаха глави да гледат подир тях и Фишер знаеше, че не той привличаше вниманието им, а спътникът му. Той беше висок човек и се движеше с непринудена целеустременост. Повечето от пътниците се суетяха забързани около багажа си, тревожеха се за времето на отлитането. Този прекрасен мъж беше съвсем различен от тях. Фишер го последва и го остави той да се разпорежда със сервитьорката. Усмивката все още беше на лицето му, но някак си леко засенчена. По всяка вероятност, помисли си Фишер, той не е така неуязвим, както изглежда. Нещо го бе довело тук в този дяволски ранен час и то не е било желанието да изпият заедно по едно кафе, нито пък някакъв стремеж да тича след него и да му помахва за сбогом.
— Исках да поговоря с вас насаме, затова и дойдох — обясни принцът.
— Тогава да чуем — и Фишер му предложи цигара.
— Допускате ли възможността този човек наистина да е жив?