Диамантеният залив
- Автор: Хауърд Линда
- Серия: Kell Sabin #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Радостина Михалева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Диамантеният залив». Краткое содержание книги:
Рейчъл дръпна чаршафа до гърдите му и отново го накара да изпие още малко аспирин. Защо не се събуждаше все още? Дали сътресението не беше по-сериозно, отколкото си мислеше Хъни? Ала състоянието му не се влошаваше и всъщност той реагираше малко по-адекватно, отколкото преди. По-лесно й беше да го накара да изпие аспирина и течностите, но тя искаше той да отвори очи и да говори с нея. Дотогава не можеше да бъде сигурна, че не му бе навредила, като бе взела решение да го скрие.
Да го скрие от кого, подигравателно попита подсъзнанието й. Никой не го издирваше. В тази ясна и безоблачна утрин безпокойството й изглеждаше глупаво.
Докато мъжът си почиваше, Рейчъл нахрани животните и поработи в градината, набра зелен боб и доматите, които бяха почервенели. Имаше няколко узрели жълти тикви и реши да сготви тиквена яхния в тенджерата под налягане за вечеря. Оплеви градината и около храстите и когато свърши, горещината вече беше непоносима. Днес го нямаше дори обичайният бриз от залива и въздухът беше горещ и тежък. Тя се замечта да поплува, ала не смееше да остави пациента си без надзор дълго време.
Когато отново го провери, пак беше изритал завивката, раздвижи се малко и неспокойно обърна глава. Не беше време да му дава аспирин, но той гореше. Рейчъл взе купа със студена вода и седна на леглото до него. Бавно започна да го трие, докато го охлади, и мъжът се успокои. Стана от леглото, погледна го и се замисли дали има смисъл да го завива. Просто му беше твърде горещо, та нали имаше висока температура, въпреки че тя беше оставила климатика да работи и според нея в къщата беше хладно. Внимателно и с леки движения разви чаршафа от крака му, после се спря и ръцете й се върнаха до стъпалата му. Имаше красиви стъпала, стройни и с тен, мускулести и добре поддържани, също като ръцете му. По външната страна на стъпалата му откри същите мазоли, които имаше и по ръцете.
Той беше обучен войн.
Очите й се напълниха със сълзи, докато го завиваше до кръста. Нямаше причина да плаче. Мъжът си беше избрал какъв живот да живее и не би одобрил съчувствието й. Хората, които живееха на ръба на опасността, го правеха, защото го искаха. Тя самата беше живяла така и знаеше, че беше свободна да избере опасностите по своя път. Би Би беше приел опасностите на професията си. За него те бяха наградата, за която му плащаха, и която си струваше риска.
Ала онова, което и двамата не бяха преценили, беше, че именно нейната работа щеше да му струва живота.
Когато същата вечер пристигна Хъни, Рейчъл се беше съвзела и още с влизането през вратата Хъни я посрещна уханието на тиквена яхния.
— М-м-м, мирише чудесно — тя помириса въздуха. — Как е пациентът ти?
Рейчъл поклати глава.
— Няма кой знае каква промяна. Малко се раздвижи, неспокоен е, когато температурата се повиши, но все още не се е събудил.
Тъкмо беше го завила, преди Хъни да влезе в спалнята да го прегледа.
— Добре се справя — тихо рече Хъни, след като видя раните и очите му. — Нека спи. Точно това му е необходимо.
— Толкова време мина — измърмори Рейчъл.
— Доста е преживял. Тялото има свои начини да се бори и да получи това, от което има нужда.
Не беше нужно много, за да накара Хъни да остане за вечеря. Тиквената яхния, пресният грах и салатата от домати сами я убедиха.
— Това бе доста по-добро от хамбургера, който бях планирала — рече Хъни и размаха вилицата си, за да подсили думите си. — Мисля, че нашето момче е извън опасност. Така че утре няма да идвам, обаче ако отново сготвиш нещо, винаги мога да променя решението си.
Приятно беше да се посмее след напрежението на изминалите два дни. Очите на Рейчъл блестяха.
— За първи път, откакто започнаха горещините, готвя. Храня се с плодове, корнфлейкс и салати, изобщо с неща, за които не трябва да включвам печката. Но след като пуснах климатика заради него, идеята да сготвя ми се стори добра.
След като изчистиха кухнята, Хъни погледна часовника си.
— Не е много късно. Мисля, че ще се отбия при Рафърти, за да прегледам една от кобилите му, която ще ражда. Може да си спестя едно идване. Благодаря, че ме нахрани.
— Винаги си добре дошла. Не знам какво бих правила без теб.
Хъни я погледна за миг. Луничавото й лице беше сериозно.
— Би се справила, нали? Ти си от хората, които правят, каквото трябва, без да се суетят. Онзи мъж там ти е длъжник.
Рейчъл не беше сигурна дали той щеше да приеме нещата по същия начин. Излезе от банята, след като си взе душ, и спря поглед в него. Искаше й се непознатият да отвори очи и да й проговори, да й подскаже кой бе човекът, скрит под затворените клепачи. С всеки изминал час тайнствеността около него нарастваше. Кой беше той? Кой го беше прострелял и защо? Защо в новините нищо не споменаваха за него? Изоставена лодка, намерена да се носи из залива или изхвърлена от морето на брега, си е новина. Тогава във вестниците щеше да има съобщение за изчезнал човек. За наркопласьор, избягал затворник или каквото и да било, ала нямаше нищо, което да подскаже защо го беше изхвърлил приливът.