Проектът „Манхатън“ (Неразказаната история за атомната бомба и нейните създатели)
- Автор: Груев Стефан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Иванов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Проектът „Манхатън“ (Неразказаната история за атомната бомба и нейните създатели)». Краткое содержание книги:
Опенхаймер най-много се тревожеше от липсата на контакт и обмяна на информация между различните лаборатории. Той не вярваше, че могат да се получат значителни резултати без близък контакт между учените. Не са ли прекалено строги правилата за сигурност, които ограничават обмяната на мнения?
Офицерите го слушаха внимателно. Географското разделение беше сериозен проблем. Опенхаймер описваше неблагоприятните последици от него, но не отричаше принципа на „компартиментализацията“, който осигуряваше секретността на проекта.
Тя се състоеше в това, всеки да знае само толкова, колкото е необходимо за собствената му работа. Не беше необходимо хилядите инженери, учени и работници да знаят, че работят върху създаване на атомна бомба. Хората от Металургичната лаборатория нямат работа с газовата дифузия. Няма основания работещите върху електромагнитното пречистване в Бъркли да знаят подробности за работата върху плутония. Дори и в една лаборатория всеки трябва да е наясно само със собствените си експерименти и няма защо да знае какво става в съседното помещение. Това правило трябва да важи за всички, дори и за учени и инженери от най-висок ранг. Тъй като беше военно време, хората не бяха склонни да задават излишни въпроси. За всеки случай имаше строга заповед на всеки да се казва само това, което е позволено да знае.
Предимствата на тази система бяха очевидни и инструкциите за нейното провеждане бяха издадени от Рузвелт и категорично се поддържаха от Стимсън, генерал Маршал, адмирал Ърнст Кинг, Буш, Конант и Гроувс. От друга страна, компартиментализацията беше критикувана като първопричина за много грешки, дублиране на усилия и прекалени ограничения. Неизбежно учените щяха да губят време и усилия да решават проблем, който вече е решен в друга лаборатория, само защото им е забранено да си обменят информация.
Гроувс и помощниците му бяха добре запознати с положението, но бяха твърдо решени да запазят секретността на проекта и дори да засилят мерките за сигурност, въпреки протестите на учените. Гроувс имаше още едно основание да поддържа компартиментализацията. Той искаше учените да се занимават с непосредствените си задачи, а не да създадат някакъв „университет“, в който свободно да обсъждат всякакви нови идеи.
Имаше само един начин да се примирят противоположните становища на учените и на военните: да се съберат на едно място всички учени, които работят върху бомбата, и тогава да се оставят да си обменят информация и идеи колкото си искат. При условие че бъдат изолирани от останалия свят. Гроувс обсъди този вариант с Опенхаймер, който мислеше по същия начин. Буш и Конант вече бяха консултирани — те също бяха съгласни да се съберат на едно място всички изследвания, свързани с бомбата.
Планирайки единната лаборатория, Гроувс излизаше за първи път извън пълномощията, които му бяха предоставени. При назначаването му за ръководител на проекта „Манхатън“ се смяташе, че той ще отговаря главно за строежа и работата на заводите за производство на разпадащ се материал. Формално той нямаше други задължения, но никъде не беше казано също, че не трябва да се занимава с разрешаването на нововъзникнали проблеми. Постепенно и неусетно Гроувс се нагърби с повече отговорности, отколкото първоначално му бяха възложени. Той прилагаше своето основно верую: „Съмняваш ли се, действай!“ Всеки нерешен проблем ще породи друг, по-голям, и така само ще се увеличават препятствията по пътя към крайния успех.
След като получи одобрението на Комитета по военна политика, състоящ се от Буш, Конант, Стайър и Пърнъл, Гроувс се зае със създаването на единната лаборатория. Оставаше нерешен въпросът за намиране на човек, който е в състояние да я организира и ръководи. Това, че Комптън беше натоварил Опенхаймер да се заеме с предварителните теоретични изследвания върху новото оръжие, не означаваше автоматично, че той трябва да стане ръководител на програмата. Комитетът S–1 беше изказал препоръка за този пост да се избере виден учен с достатъчен авторитет и престиж, за да може да привлече най-добрите сътрудници и да координира техните усилия.
За съжаление нито един от наличните Нобелови лауреати не можеше да бъде натоварен с тази работа. Комптън вече имаше много задачи, излизащи извън конкретната му област. Електромагнитният процес нямаше големи шансове, ако се лиши от ръководството на Лорънс. Юри беше химик, а ръководството на новата лаборатория беше преди всичко работа за физик. Не беше разумно да се повери на чужденец или на емигрант най-дълбоко засекретената военна програма, а освен това Ферми беше много необходим за опитите в Чикаго.