Проектът „Манхатън“ (Неразказаната история за атомната бомба и нейните създатели)
- Автор: Груев Стефан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Иванов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Проектът „Манхатън“ (Неразказаната история за атомната бомба и нейните създатели)». Краткое содержание книги:
Първите доклади бяха написани в началото на 1942 г. от инженери на „Стоун и Уебстър“, изпратени да се запознаят с електромагнитната програма. Това, което бяха видели тук, силно ги бе обезпокоило. Те не разбираха много от атомна физика, защото теориите не бяха тяхната стихия. Но на тях им беше казано много поверително, че САЩ ще успеят да създадат оръжие с фантастична разрушителна сила, стига да успеят да пречистят достатъчно количество уран–235.
След като Лорънс им показал как действа калутронът, първият им въпрос бил съвсем конкретен:
— Колко чист уран–235 сте получили?
За тях било истински шок, като чули професорът гордо да заявява, че през февруари в неговата лаборатория са получени три проби от по 75 микрограма уран–235. „Микрограмове? Професорът шегува ли се? Ами това са незабележими за невъоръжено око прашинки!“ След това Лорънс им съобщил с не по-малка гордост, че пробите съдържали 30% чист уран–235. Инженерите не могли да скрият разочарованието си — значи прашинките не са дори достатъчно чисти!
От научна гледна точка електромагнитният метод на Лорънс беше изключително интересен, но инженерите не изпитаха голямо възхищение към неговия откривател. Те просто не можеха да видят никаква връзка между остроумното приспособление и сериозните индустриални операции. Как Лорънс ще получи килограми чист, разпадащ се уран–235? И защо „Стоун и Уебстър“ са се забъркали в тези лабораторни експерименти? Каква работа има за инженерите във всичко това? Ако за пречистването на няколко микрограма са необходими най-големите магнити в света и денонощната работа на няколко десетки учени от Бъркли, трябва магнитите да се умножат по хиляди, висококвалифицираните учени — по десетки хиляди, трябва денонощно да работят инсталации, заемащи цели хектари, и да се изхабят огромни количества уран, само за да се получи половин килограм чист U–235.
Преди Лорънс да отговори на въпросите им, инженерите започнали да се чудят как ръководителите на правителството и науката са повярвали, че в тази фантазия има дори зрънце реални възможности. Достатъчно беше обаче да се чуе само веднъж как говори Ърнст Лорънс за своите проекти, за да се разбере на какво се дължеше голямото му влияние в американските научни среди.
Неговите обяснения бяха блестящо упражнение по самоувереност и въображение. За реалистичните и здравомислещи инженери от „Стоун и Уебстър“ то бе незабравимо преживяване. Докато Лорънс описваше представите си за гигантски индустриални комплекси и лаборатории, армии от специално обучени специалисти и арсенали от току-що изобретени машини и инструменти, тонът на гласа му се повишаваше от възбуда. Заразният му ентусиазъм прогонваше всички съмнения и удавяше всякакъв здрав разум в поток от оптимизъм. За момент хипнотизираните инженери усетиха, че връзките им с реалността са прекъснати. Дълбоко в съзнанието си те чувстваха, че всичко това е прекалено фантастично, за да може да се осъществи, но докато Лорънс говореше, беше невъзможно да не се поддадат на хипнотичната му убедителност.
Когато онемелите представители на „Стоун и Уебстър“ се съвзеха, действителността ги уплаши. Компанията се беше съгласила да проектира огромните производствени инсталации и предварителното инженерно проучване трябваше да започне веднага. Преди края на 1942 г. строежът трябваше да започне. А все още никой не знаеше дори как точно ще изглежда електромагнитният процес и дали въобще тръгне!
Никога инженерна фирма не беше изправяна пред такава задача. Какви ще бъдат размерите на бъдещия завод, в каква форма и с какви спецификации ще се строи? Каква екипировка е необходима? Никой не знаеше това, нито в Бъркли, нито във Вашингтон. Единственото сигурно нещо беше, че работата е „изключително спешна“. Нямаше време за проби и за пилотни инсталации. „Стоун и Уебстър“ изведнъж разбраха, че трябва да създадат изцяло нова индустрия, чиито методи, машини и инструменти все още не бяха изобретени.
Лорънс призна охотно пред генерал Гроувс, че полученото с първия калутрон не е впечатляващо.
— Но това беше само началото — заяви той уверено. — Ще се откажем от старата 95-сантиметрова машина. Ние разполагаме с огромен експериментален 470-сантиметров циклотрон. Сега сме във война и циклотронът може да почака. Ще използвам неговия магнит за калутрона. Не сте виждали такъв магнит — най-големият в света! Ела те, ще ви го покажа!