Проектът „Манхатън“ (Неразказаната история за атомната бомба и нейните създатели)
- Автор: Груев Стефан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Иванов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Проектът „Манхатън“ (Неразказаната история за атомната бомба и нейните създатели)». Краткое содержание книги:
По това време Опенхаймер беше само външен консултант към проекта „Манхатън“. Комптън го беше помолил да се заеме с теоретичните аспекти от създаването на бомбата. Като всички физици от неговото поколение, и той беше следил с голям интерес развитието на ядрената физика след осъщественото през 1938 г. разпадане на атома. По негови думи, беше участвал по един „романтичен начин“ в дискусиите за критичната маса9. Едва през септември 1941 г. бе запознат с тайната на атомния проект и то поради невниманието на един английски колега, който се разприказвал с Лорънс в присъствието на Опенхаймер. Допускайки, че той е запознат с проекта, английският посетител дори беше препоръчал да бъде привлечен по-отблизо в работата. Лорънс бе на същото мнение и следващия месец го взе със себе си на едно съвещание в Скенектади, Ню Йорк, където щяха да разглеждат проблемите на критичната маса. По пътя Лорънс му разказа всичко за електромагнитния процес.
Опенхаймер започна да проявява все по-голям интерес към атомния проект и дори помагаше на Лорънс със съвети при проектирането на електричните вериги на магнитите. Формално той си оставаше консултант и продължаваше да преподава в университета.
След Пърл Харбър Опенхаймер беше поканен на съвещанията в Чикаго, където Комптън постепенно поставяше основите на Металургичната лаборатория. Още тогава Комптън беше убеден, че успоредно с работата върху „бавното разпадане“, както наричаха проблемите на ядрения реактор, трябва да започнат изследвания и върху „бързото разпадане“, или с други думи — атомната бомба. Той помоли Опенхаймер да се заеме с тази работа и да събере малка група физици — теоретици.
Тогава никой нямаше дори предварителна идея за конструкцията и размерите на бомбата. Много учени смятаха, че е прекалено рано да се проектира бомбата, преди да се знае колко уран–235 може да се пречисти и какво оръжие може да се създаде от плутония. Един от скептиците беше Ърнст Лорънс от Бъркли. „Погрешно е да се започва работа по този проблем още отсега, защото ще се наложи да се отклонят хора от най-важната задача — получаването на разпадащ се материал. След три месеца — беше казал той на Гроувс, — ще са достатъчни 30 учени да проектират бомбата, ако вече имаме достатъчно разпадащ се материал.“
Генералът, който се страхуваше да не загуби дори и един ден в състезанието с германските учени, не беше съгласен с това. Той чувстваше, че по този начин или се омаловажават трудностите при постройката на бомбата, или се надценяват способностите на учените. Проектът „Манхатън“ не може да чака да се събере достатъчно материал и едва тогава да започне проектирането на оръжието. Той беше съгласен с учените, които казваха, че предстоят големи трудности. Имаше изключително много нерешени проблеми. Колко материал е необходим, за да се достигне критичната маса? Каква форма трябва да му се придаде? Как ще експлодира? Може ли да се предскаже силата на експлозията? Възможно е да се пропусне нещо съществено или да се появи неочаквана трудност, за чието преодоляване ще е нужна година. Би било абсолютно непростимо да се събере достатъчно разпадащ се материал и едва тогава учените да кажат: „Не знаем как да направим бомбата!“
Повечето учени признаваха колко е важно бързо да се определи критичната маса и затова Комптън беше натоварил Опенхаймер да проучи теоретичните страни на въпроса. Но това все още беше несъгласувана програма — различните страни на проблема се проучваха от независими групи, пръснати из страната, и повечето от участниците работеха само в извънработното си време, като продължаваха да се занимават с преподавателска дейност.
Гроувс не одобряваше това положение. Такъв половинчат подход, без фиксирани срокове и дейна организация, противоречеше на неговия темперамент и стил на работа. Неофициално той бе изразил мнението си така: „Не можем само да си седим на задниците и да разсъждаваме!“ По тази причина бе много любопитен да чуе съмненията на Опенхаймер относно проектирането на бомбата. Физикът си служеше с други изрази — един от многобройните му таланти беше майсторството му в литературния английски език. Независимо от това, възгледите на двамата бяха много близки. Професорът също се безпокоеше от липсата на координация в проектирането на бомбата и за това Гроувс го бе поканил да пътува с него, Маршал и Никълс до Чикаго, и да им каже какво мисли по тези въпроси.
9
Критична маса: най-малкото количество разпадащ се материал, което осигурява самоподдържаща се верижна реакция.