Вещици в чужбина

— Вероятно да желаеш силно не е достатъчно — каза Леля колкото можа по-съчувствено. — Обикновено е така.

По някое време на развиделяване, доколкото изобщо се развиделяваше в мините, вещиците бяха съпроводени до някаква река навътре в планината, в която стояха на котва няколко баржи. До каменен пристан беше завързана малка лодка.

— Ще ви преведе право през планините — обясни царят. — Честно казано, мисля, че стига чак до Генуа. — Той взе голяма кошница от придружаващото ги джудже. — А тук сме ви опаковали малко вкуснотии.

— Целият път ли ще изминем с лодка? — попита Маграт и тайно размаха пръчката няколко пъти. — Не ме бива с лодките.

— Слушай — каза Баба, качвайки се на борда, — реката си знае пътя до низината, което е повече, отколкото ние знаем. Може да използваме метлите после, когато пейзажът стане малко по-разумен.

— И ще можем малко да си починем — добави Леля, настанявайки се отзад.

Маграт погледа как двете по-старши вещици се нагласяват удобно до кърмата досущ като двойка кокошки, настаняващи се в гнездо.

— Знаете ли как се кара лодка? — попита тя.

— Не ни е необходимо — отговори Баба.

Маграт кимна унило. После в нея изплува миниатюрна частица самочувствие:

— Не смятам, че и на мен ми е необходимо — осмели се тя.

— Няма нищо — успокои я Леля. — Ако те видим да правиш нещо не както трябва, със сигурност ще ти кажем. Айде със здраве, ваше величество.

Маграт въздъхна и хвана греблата.

— Плоските части се потапят във водата — услужливо подхвърли Баба.

Джуджетата помахаха с ръце. Лодката се плъзна към средата на реката, движейки се бавно в кръга от светлината на фенера. Маграт откри, че всичко, което се налага да прави, е да насочва носа по посока на течението.

Чу Леля да казва:

— Убий ме, ако знам защо все слагат невидими руни по вратите си. Значи, шариш на някой магьосник да ти направи невидими руни на вратата, а как разбираш, че не те е метнал?

А Баба отговори:

— Лесно. Ако не можеш да ги видиш, значи са качествени невидими руни.

И отново Леля:

— Ъхъ, така ще да е. Добре, дай да видим какво имаме за обяд. — Разнесе се шумолене.

— Така, така, така.

— Какво има, Гита?

— Тиква.

— Тиква със?

— Тиква с нищо. Само тиква с тиква.

— Е, предполагам, че им се намират в големи количества — обади се Маграт. — Знаете как е в края на лятото, винаги има по толкова много в градината. Все стигам до границата на умствените си способности, като се наложи да измислям нови и нови видове лютеница и туршия, за да не я хвърля…

В мъждивата светлина можеше да види лицето на Баба, което сякаш намекваше, че разстоянието до границите на умствените способности на Маграт не е особено голямо.

— Аз — натърти Баба — никога през живота си не съм правила туршия.

— Но обичаш да ядеш — отвърна Маграт. — Вещиците и туршиите си пасват като… — поколеба се да добави апетитното „праскови и сметана“, и наум завърши с „неща, дето много си пасват“. Видът на единствения оцелял зъб на Леля Ог, гризящ мариновано лукче, можеше да просълзи човек.