Спокойствието на хаоса
- Автор: Колев Владимир
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Спокойствието на хаоса». Краткое содержание книги:
Но въпреки това е развил инстинкт за полет.
И още: Правенето на дете не е интелектуална дейност.
Но ако се прави от глупак, се появява глупак.
Досещате ли се каква е връзката между двата инстинкта?
— Не ми отговори — как си? — чувам отново познатия, предизвикващ тръпка глас.
Мълча. Наистина съм раздвоен. Ако сега поддам, после ще се ловя за главата, неизбежно е. А ми е приятно да чуя гласа й. И ми минават едни мисли…
— Как съм? Ами — някак… — И пак мълча. Аз, който нямам особена близост с породата на мълчаливците.
Отново прищракване и строгият глас на Логинов. С такъв глас вероятно, Бог е хокал Адам и Ева, когато направили гафа с ябълката:
— Слушай бе, дивак! Ти какво искаш — момичето да ти вади с ченгел приказките из устата? Не усещаш ли, че още малко и ще го разревеш? Я се вземи в ръце! — Прищракване и гласът на Логинов, но с ласкава нотка: — Миличко, връзката понякога се разпада. Говорете.
Този път мълчи и Дани.
— Извинявай, свари ме неподготвен. Малко съм пообъркан. — Гласът ми звучи почти виновно. Така не бива! Прав е Логинов. Какво пък толкова, ще си побърборим. И само това! Неделя е, време за почивка и приятни, празни разговори.
— И аз съм объркана. Слушай, искам да те видя…
Подготвен съм за всичко, само не за директна атака. От друга страна, тя наистина, аха-аха ще се разплаче. А не знае, че може да ме разреве много лесно. Изкашлям се, това помагало в такива случаи.
— И аз искам да те видя — признавам омърлушено. — Ама… — Инерцията, инерцията… Уж тръгнах да се съгласявам, а продължавам да се дърпам. И защо го правя? — Искам да те видя, ама би било наистина глупаво.
— Защо? — В гласа, в който преди малко леко прокънтяваше нежно звънчето на страданието, сега се прокрадва насмешка. Усетлива е, веднага схвана промяната.
— Знаеш защо. Говорили сме по темата.
— Не си спомням… — Боже, преди секунди в този глас наистина имаше страдание. Сега има ирония. Сега тя ме води за носа. Ама съм и аз…
Прищракване. И отново гласът на Саваот-Логинов:
— Ако продължиш да се дърпаш, такъв фойерверк ще ти устроя, че ще ти светнат ушите на червено! Последно предупреждение!
Да, с такъв глас Бог е хокал Адам. Ала, нищо чудно Ева да се е държала като Дани сега… Да става каквото ще! Прав е Логинов, то бива принципност, бива, ама това моето вярно си е за подигравка. Ще се видим, защо да не се видим… Срещу портала има път, който следва брега на плитка долчинка. Край долчинката има хубави полянки. Пък, ако трябва, после ще се ловя и за главата. Няма да съм първият, нито последният…
— Поръсвам си главата с пепел — съгласявам се аз. — Само че виждането с мен не е лесна работа. Запрян съм в едно поделение. Не знам как би могла да дойдеш до тук?
— Аз пък знам — не изтърва завоюваната позиция Дани. — След около половин час ще бъда пред портала. Обичам те! — Казва го предизвикателно. Т.е. ти прави каквито искаш фасони, заканвай се както намериш за добре — аз те обичам!
То, и аз май те обичам?! Все още. Въпреки принципното си решение. Ама… Добре де, ще видим…
Може би е предзнаменование, че все пак трябваше да си удържа на думата? Телефонът звъни отново. Майорът. Обажда се от вкъщи. Дава някакво нареждания. Уж. А всъщност, проверява дали не сме хванали пътя. Неделя е. Когато липсва свещеното началническо присъствие, на войниците често им минават разни вредни мисли из главите. Та, затова не е лошо да знаят, че телефонът може да звънне и в неделя.
Тръгвам към портала. Формално, нямам право да излизам извън него, но днес е неделя, дежурните затварят по едно око, за да не видят неизбежните прегрешения, когато някоя нежност в пола ти дойде на гости.
Познатата червена кола спира точно когато пристигам и аз. Дани изхвърча от нея. Облечена е в доста прозрачна рокля на цветчета. Усещам познатата коремна тръпка. Колебая се — дали да тръгна първо към нея, или да се разбера с дежурния. Всъщност, ако той се окаже някой чвор, може да си разговаряме само през решетката на портала. Махвам й „Почакай малко!“ и тръгвам към дежурния, който се пече на слънце.
— Ще може ли…
— Ще може! Само че, къде ти е одеалото?
Военна му работа. Няма грам деликатност. Веднага заговори за одеало.
— Не ми трябва одеало. Ние…
— Ти така си мислиш. Ама щом си решил… Боецът трябва да може да се справи с положението даже и без одеало. Айде, чупката! Ама до два часа да си тук! Да не вземеш да хванеш пътя нанякъде, че ще ми разкажат игричката после… Едно цигане миналата година…
Спокойно! Аз не съм едно цигане, а отговорен боец, който, ако трябва и без одеало…