Спокойствието на хаоса
- Автор: Колев Владимир
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Спокойствието на хаоса». Краткое содержание книги:
Но въпреки това е развил инстинкт за полет.
И още: Правенето на дете не е интелектуална дейност.
Но ако се прави от глупак, се появява глупак.
Досещате ли се каква е връзката между двата инстинкта?
… Има приятели навсякъде. Включително и в авторотата. Благодарение на тях набавя бензин, с който зарежда колата на майора. Майорът го е предупредил да не споделя този интимен момент с никого. Александър Македонски не го споделя с никого, освен с мен. Не е влязъл в нарушение — аз съм господин Никой.
Според вижданията на каноничните военни, най-добър е животът по устав. Това е идеалният вариант. Но идеален вариант в живота няма, това и някои от жабите го научават. Когато тръгнат да им режат бутчетата, например. Понякога уставът просто не играе, а правилата лесно се променят. Както в случая с бензина… Всички сме грешни. Защо и майорите да не са? Поне някои от тях… Поне понякога…
Отношението към мен остава непроменено. С мен майорът не разговаря. Ако трябва да ми каже нещо, той нарежда: „Сержант, предай на войника да…“ Сержантът явно много харесва тази игра. Така и той се изживява като тежък началник, предавайки думите на тежкия началник.
Вече съм си направил един от най-необходимите изводи. Щом не искат да разговарят с мен, и аз няма да разговарям с тях. Мълчешком изпълнявам каквото ми кажат. Това отначало ги озадачава леко, после им се струва даже приятно, а накрая престават да ми обръщат внимание.
Забавен епизод. Една сутрин майорът се появява в настроение, като след изпита половинка оцет на гладно. Разкрещява се на сержанта, който на три пъти се опитва да го умилостиви с „Ама аз…“. Поизлял от насъбраната злоба, майорът хваща пътя. Сержантът, като всеки нормален човек, търси върху кого да се разтовари. Допуска грешка, като приема, че това мога да бъда аз и също започва да вика с неподражаемия си фалцет. Тръгвам към него, гледайки го в очите. На дистанция два метра сержантът сменя гамата: „Чакай, ама ти какво? Аз исках само…“ Нищо не му правя, нищо не му отговарям. Просто заставам пред него, като продължавам да го гледам безизразно в очите. Изхвърча и той навън. Вероятно и в неговата глава се въртят някакви мисли за несправедливото устройство на света. Поне в това отношение сме единомишленици: Справедливост на тоя свят няма. Няма! Това е…
Някои сравняват живота с панаир. Най-често, с въртележките от панаира. И може би са прави. Точно когато отново започват да се събират тъмни облаци над дебелата ми глава, въртележката от панаира извърта нещата. С резултат, за какъвто даже ни бих мечтал…
След като приключваме с обяда, Кузманов ми нарежда:
— Маратонец, за днес имаш специална задача. В три часа започва събрание на полковия комитет на комсомола. Оказана ти е велика чест — включен си в представителната войнишка група. Трябва да станеш и да се изкажеш на събранието.
— Даже се досещам какво ще поискате да избърборя, ама няма как. Майорът нареди веднага след храна да се прибера в залата.
— Има как, защото в армията всяка заповед е предпоследна. А е валидна последната. В случая — моята!
Армията е пълна с параграфи 22. Може да се каже, че универсалният параграф тук е параграф 22. Конкретна илюстрация — с последната и предпоследна заповед. Правя напразен опит да се измъкна:
— Виж, има и други сладкодумци. Впрегни тях да се олеят с ласкави изказвания за родната казарма… Освен това, ще го направят с удоволствие. А аз не само ще дойда, но и ще седна на първия ред. Обещавам да ръкопляскам екзалтирано…
— Може, ама не — великодушно се съгласява Кузманов. — Бройката на обикновените ръкопляскащи е попълнена. Оставаш при чиниите. О’кей?
— Тъкмо вече не ми пеят жаби в ръкавите…
— Ще пропеят! Отново ще пропеят — обнадеждава ме почти ласкаво той.
— Няма ли?…
— Нямаш избор!
Не можеш да си избягаш от късмета. На събранието ще присъстват млади военни, които са на заплата в армията. Пращат десетина войници за пълнеж. И аз — в пълнежа. Ще трябва да рецитирам патетично думи, от които после ще изпитвам сърбеж по кожата… Не, че и други няма да мелят празни приказки, но ще го правят по вътрешно убеждение. Отново осъзнавам неудобството на завоюваната от мен позиция. Защо ти трябва да си Хамлет, ако можеш да бъдеш Хорацио? Но пък и тая с чиниите — докога?
— Добре де. И каква глупост точно трябва да кажа? — съгласявам се с въздишка.