Спокойствието на хаоса
- Автор: Колев Владимир
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Спокойствието на хаоса». Краткое содержание книги:
Но въпреки това е развил инстинкт за полет.
И още: Правенето на дете не е интелектуална дейност.
Но ако се прави от глупак, се появява глупак.
Досещате ли се каква е връзката между двата инстинкта?
… Подменили са ми човека. Този, днешният майор е едно към едно, също като вчерашния. Но е друг. Различен. Много различен.
… Когато сутринта влизам в залата и искам разрешение да остана, той става иззад бюрото, идва и ми подава ръка. Потупва ме по рамото. Поздравява ме. Говори ми нещо. Ласкаво…
Странно. Това е той… Да, той е…
А този срещу него съм аз. Да, аз съм, ама…
… Ама светът е разместен. Ласкав, добър, слънчев. Сладък като шоколад.
Трябва да се стегна! Истинският мъж трябва да умее да понася както шамари, така и бремето на славата. И, ако питате мен, славата определено е за предпочитане пред шамарите. А пък и… Досега имаше доста от шамарите… Хайде да има и нещо хубаво!
Съвземам се!
Давам си вид, че нищо особено не се е случило. Какво толкова? Бил съм на събрание, там сме си говорили. Защо хората ходят на събрания? — Да си поговорят… Много е разтоварващо! Нещо като групова психотерапия. Не давам да се разбере, че се чувствам обиден от отминалите дни. Или че очаквам кой-знае каква промяна от идващите. Майорът оценява константното ми поведение. Резултатът: Офицерът разговаря с мен, съветва се. И — о, чудо — вслушва се в съветите ми! Вечерта Македонецът ме информира, че добрият човек бил съобщил на всеослушание: Веднага след школата ще ми бъде присвоено тежко звание — ефрейтор. На жаргона — главнокомандващ. Защо пък не — в състояние съм да нося бремето на славата… Така са мислели всички диктатори и главнокомандващите. Аз, като диктатор и главнокомандващ…
Има един човек, който е ошашавен повече от мен. Сержантът. Дал е на късо и не знае как да се държи. Гласът му не е ласкав, а откровено сервилен, но има проблем с думите и подредбата им. Досега е знаел, ако насреща му стои новобранец, как да го хока и как да се прави на велик пред него. Защото винаги се е чувствал служебно велик, макар и само пред новобранците. А сега? И сега тръгва със заучени началнически фрази, които не се връзват със сервилния фалцет. Обърква се непрекъснато. Стига се до там, че даже на мен ми дожалява и се опитвам да му помагам да се справя с положението. Виж, Македонецът не страда от излишна филантропия. Гледа на забавните сцени като на забавни сцени. Смее се и по женски се пляска по бедрата.
Неделя, хубав и мързелив ден. Няма началници. Няма нерви за тоя, който люлее клоните. Има все още топло, есенно слънце. Все още жужат пчелички, които продължават да се ровят с похвално трудолюбие из цикламените цветове на есенните магарешки тръни. С Великият сме си застлали по едно одеало пред залата. Лежим, препичаме се като смоци и си бърборим. За началници и за мацки, естествено. Знае се, че по адрес и на двете групи се спряга обикновено един и същи глагол. Телефонът звъни. Македонецът прескача през прозореца и вдига слушалката. Рапортува уставно, после се засмива.
— Господин главнокомандващ, за тебе е.
За пръв път ме титулува по този начин. Па макар и на шега. Кой ли може да се е сетил за мен? Вдигам слушалката. Логинов. Предателят-приятел. Наистина не е лошо момче. След онзи случай непрекъснато дава да се разбере, че търси помирение. Спокойно приятелю, аз вече знам: Качествен приятел става само от истински предател. А кой глупак би тръгнал да се сърди на приятелите си?
Сега Логинов е телефонист в централата. Важна фигура. Може да разговаря с когото си иска от поделението. Може да подслушва разговорите на всички началници, по щат е първа клюкарка. Може да си говори и с мацки от града. Направо е за завиждане.
— Кажи, Логинов?
— Здрасти. Търси те един човек.
— Добре, дай ми го.
— Ще ти го дам, но да не вземеш да се правиш на интересен — кой-знае защо ме предупреждава той.
Обещавам, че няма да се правя на интересен.
— Ало?
— Здравей, как си?
Ха! Дани. Дулцинеята, с която вече официално се разделихме. Там, на обикновената улица с рекичката, в обикновения ден в края на лятото. Колко отдавна беше това? Много отдавна. Вече близо два месеца.
Деликатно… Вече сме разделени. А ми е приятно, че се обажда. И освен това, усещам една особена тръпка през корема. Условен рефлекс — този глас предизвиква тази тръпка.
— Защо мълчиш? — чувам малко тъжен глас от слушалката.
— Чудя се какво да ти отговоря, за да не пострада мъжкото ми достойнство. Вече се изежих, че държа твърдо да се разделим. А сега, ако тръгна да се разбърборя…
— Момент — вмества се в разговора вездесъщият Логинов, неизбежният трети във всеки разговор. — Дани, почакай така на телефона. Трябва да дам една линия — лъготи рутинирано той. — След малко ще ти се обадя. — Нещо прищраква, явно затваря линията към нея. — Слушай, глупако! Момичето изрови поделението, намери начин да стигне до теб, а ти ми се правиш на интересен. Я се дръж възпитано и не изтървай случая! — Това не е онзи, виновният Логинов. Този е друг. Говори с нетърпящ възражение глас. Прищракване. — Момент Дани, свързвам ви отново.