Спокойствието на хаоса
- Автор: Колев Владимир
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Спокойствието на хаоса». Краткое содержание книги:
Но въпреки това е развил инстинкт за полет.
И още: Правенето на дете не е интелектуална дейност.
Но ако се прави от глупак, се появява глупак.
Досещате ли се каква е връзката между двата инстинкта?
Познат аромат на жасмин. Дани разбира от парфюми и аромати. И си има един свой, по който мога да я позная и в плътна тъмнина. Прегръщам я и се целуваме. Мислех да го направя така, неутрално. Искаш да се видим, ето — виждаме се. Е, ще се целунем естествено… В следващия момент се дръпвам от нея, защото усещам, че между нас се появява един… внезапно втвърдил се… предмет. Усещам още, че се изчервявам, но Дани се смее. И нарочно се притиска към мен. Има да се ловя за главата… Но това ще е по-късно.
Тръгваме по пътя край долчинката. Държим се за ръка, като дечица в детска градина. Е, не точно като дечица в детска градина. И усещаме с гърбовете си насмешливия поглед на военния пред портала.
VIII. Убеден канибал, ако каузата на хуманизма го изисква…
Срещата с Дани размества нещата в и без това неустойчиво подредения ми живот. Привидно, нищо особено — двама млади на една полянка… За случая има и гламав фолклор, и френски шансони, и модерно звучащи парчета в акомпанимент на китара. Същността на проблема е: „Започваме пак отначало, или?…“ Когато се разделяхме, Дани се държа ларж. Не започна да строи планове за следващите две години. Даже не зададе въпроса, на който не бих могъл да отговоря: „Кога ще се видим пак?“ Всъщност, може би нещата не са на мъртъв възел?… Веднага след клетвата трябва да отида на двумесечна школа в другия край на страната. А след два месеца…
Когато се разделяхме, просто се прегърнахме, целунахме се и си казахме само „Чао“. Не „Довиждане“, не и „Сбогом“, а „Чао“. „Довиждане“ или „Сбогом“ дават информация очакваш ли нещо като продължение, „Чао“ си е само „Чао“ — привнесена италианска дума, мила и неопределена. И още нещо което, признавам, ме гложди дни наред. Осъзнавам го постепенно, но не мога да го изтрия от съзнанието си. Дани тръгна към колата и повече не се обърна. Изправена и стройна, а не нещастна. Как изглеждах аз не знам, но когато се прибрах при Великия, той ме огледа внимателно и нищо не попита. Явно, не блестях…
Дани се връща в оная територия, където животът тече нормално. Аз оставам в заграденото. Тя поддаде на мимолетен, може би силен импулс и постигна своето. Аз оставам в положение без промяна, което не ме устройва.
Дани е умна. Обичам я и е редно да й пожелая да намери това, което търси. Заслужава го. А аз няма какво да търся. Заслужавам си го, след като не се оправих с ония изпити. Има такъв принцип: „Всекиму — своето!“ Доколкото си спомням, нещо подобно се мъдреше над входната врата на ада. И над порталите на хитлеровите концлагери. Би трябвало да се постави и над порталите на казармите.
Черногледец съм! От ада никой не се връща, от концлагера — почти никой. А от казармата почти всеки излиза, все пак. Има и още съществени различия. В ада те пекат, ама това се случва и на всички заклани прасета, телета и други полезни животни, и то на земята. В концлагера умираш от глад след някой и друг месец, защото преставаш да ядеш не само свинско или телешко, но и обикновен хлебец.
Материята, преплетена по този начин е сложна за осмисляне. Но крайният извод е прост: За разлика от абстракциите ад и концлагер, в казармата те хранят. И се грижат за теб — да бъдеш жив и здрав. Жив, освен ако не се наложи да умреш по някакви сериозни съображения. Спазва се свещено правило — друго си е да пратиш войника на смърт добре нахранен… Хуманно е! В казармата е почти като в рая! С някои различия…
Така или иначе, в казармата съм. И трябва да гледам да се справя по някакъв начин!
Обзавеждам се с нов приятел. От полковия комитет на комсомола. Лейтенант Генерала. Първото е звание, второто — прякор. С апостолско име — Петър. С големи мустаци и бакенбарди на руски царски офицер. Отиват му, открояват го над околните.
Човекът с осанка е инженер и макар, че е само лейтенант, умее да се държи така, че естествено тежи, където и да застане. От моя, егоистична гледна точка, той ми е полезен. С него можеш да разговаряш без да си криеш мислите. Не се плаши от парадоксите и каламбурите, нещо повече — търси ги. И се справя с лекота с най-завързаните положения.
След избора на богопомазаните, новият комитет провежда първото си заседание. Слушам с половин ухо деловите бърборковци до катедрата и гледам през прозореца една ластовица. Лети наистина като стрела, а в същото време ловко прави завои през крило, премята се. Ще вали, налягането е паднало и мушиците летят ниско над земята, а хвъркатото си пълни гушката. От радиото в ъгъла на стаята тихо звучи музикален фрагмент. Неволно започвам да си тананикам. До мен е седнал въпросният Генерал и търпеливо слуша поредния производител на празни мисли.