Спокойствието на хаоса
- Автор: Колев Владимир
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Спокойствието на хаоса». Краткое содержание книги:
Но въпреки това е развил инстинкт за полет.
И още: Правенето на дете не е интелектуална дейност.
Но ако се прави от глупак, се появява глупак.
Досещате ли се каква е връзката между двата инстинкта?
— Нещо от рода, че тук ти е много хубаво…
— И защо трябва да лъжа? И кой ще ми повярва?
— Никой няма да ти повярва. И не е необходимо — успокоява ме великодушно Кузманов. — Просто трябва да го кажеш. Ама така, убедително, да прозвучи като истина. Ти умееш да казваш убедително и най-големите дивотии — завършва все така великодушно той. Замисля се и добавя окуражаващо: — Още не си осъзнал таланта си. Умееш да лъжеш искрено. С такъв талант и полковник можеш да станеш. И генерал, дето се казва…
— … И маршал, ако си помечтая…
— Помечтай си, помечтай си… Може… — Кузманов пращи от щедрост. — А след като си помечтаеш, се заеми с изказването. Ако трябва, поседни, обмисли го, напиши го. Ако успееш да го запомниш и да го кажеш — най-добре. Ако не — прочети го. Няма да е същото, но може. Нали разбра? Чувстваш казармата като роден дом. Демек, ако имаш възможност да избираш — вкъщи или тук, ще избереш тук…
— За да ти повярват, все пак трябва да лъжеш с мярка. Току виж съм размислил дали да ставам за резил…
— А жабите?
— Добре!
Убеди ме. Иначе чинии и вкисната майорска физиономия — за десерт.
Използвам рационално оставащите ми два часа. Вместо да поседна и да обмисля, полягам и позаспивам. В просъница птиченцето идва и ми изчуруликва в ухото. Не какво да кажа — за това вече съм инструктиран.
За тия, които не знаят. Комсомолът е нещо като скаутска организация с политическа подкваска. Ако се направи аналогия с американските скаути, ние попадаме в раздела ровъри — от малко под, до средата на двайсет годишната възраст. Би могло да се направи връзка и с устройството на религиозен орден — всъщност, всяка политическа система се стреми да се наложи точно като религия. И още нещо, важно. Шефовете в армията са възпитани така, че да се вслушват във вижданията на организацията на войните-скаути-комсомолци.
След порядъчно скучен доклад, се дава думата за изказвания. Стават няколко щатни бърборковци, които казват празните си думи по възможно най-скучния начин. Още изказвания? Усещам бодящия поглед на Кузманов, но наблюдавам с огромен интерес някакви мушици по стъклото на прозореца. Не, че няма да стана. Не, че няма да се изкажа. Но, поне мога да походя по нервите на някои хора, които са мачкали достатъчно дълго шапката върху главата ми.
Вдигам ръка. Дават ми думата. Говоря. Говоря. Същите баналности, като тия пред мен. Но, доброто птиченце ми обясни не само какво да кажа, а и как да го кажа. Как? — Ами така, сериозно. Подчертано сериозно. Толкова сериозно, че и най-големите реотани започват да подхихикват. На всички е ясно, че не мога да се чувствам като в бащин дом точно тук. Където на всяка крачка те мачкат под благовидни предлози. Наричат те лъв, а ти скубят косми от ушите, дърпат те за опашката, ритат те по ребрата. Именно уверенията ми за привързаност към армията, както и някои двусмислени илюстративни примери, придават пикантност на изложението. Даже баналните думи могат да станат голяма работа, ако усещащ как да ги търкаляш в ушите на слушателите. Накрая ми ръкопляскат: „Голям шегаджия, ей… И го подреди така, че копче не можеш да му кажеш… Тарикат! Браво!“
Предстои избор на нов полкови комитет за местни първоапостоли. Докато се уточняват формалностите, излизаме да изпушим по цигара. Тоя път пуша и аз. Доволен съм — жабите да си гледат работата… Поне за днес.
Влизаме отново в салона. Четат се разни документи. Чете се и проект за новото ръководство на комсомолския клир. В него, по демократична традиция ще бъде избран и един войник. Това трябва да бъде един от главнокомандващите. Човек със заслуги. Внезапно, чувам своето име. Е, сигурно така ми се е сторило… Не, няма грешка, предложен съм. А сега накъде? Израженията в погледите, вторачени в мен варират от насмешка, до учудване „Виж ти, каква стана тя?…“ Единствено злобно ме гледа пропадналият — главнокомандващият. В погледа му се чете: „Тоя артист ми издърпа килимчето изпод краката. Ще му…“
Нищо не може „Да ми…“, ако бъда избран. Преференциите на поста са впечатляващи. Даже главнокомандващите няма да могат да ме бутнат с пръст. Ставам недосегаем. Ако ме изберат.
… Избират ме. Щом съм предложен, няма начин да не бъда избран. В армията, и демократичните избори се провеждат по заповед на висшестоящите. По утвърдената технология!
Първи важен резултат. Жабите да си гледат работата. Не само за днес. Завинаги! А има и втори, и трети, а може би и трийсет и трети резултати…
Възнасянето е толкова главозамайващо, че докато приемам поздравленията, започвам да се съмнявам — дали наистина ми се е случило нещо хубаво? Ще видим… И най-пикантното — как ще се държи майорът с мен утре?!