Спокойствието на хаоса
- Автор: Колев Владимир
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Спокойствието на хаоса». Краткое содержание книги:
Но въпреки това е развил инстинкт за полет.
И още: Правенето на дете не е интелектуална дейност.
Но ако се прави от глупак, се появява глупак.
Досещате ли се каква е връзката между двата инстинкта?
— Знаеш ли какво си бръмчиш под носа? — внезапно ме попитва той.
Решавам да блесна, макар че културата ми в областта на класическата музика е леко паянтова:
— „Петрушка“. Балет. Стига ли толкова?
— Духовата музика във вашето село сигурно свири Стравински на всяка сватба?
— Не свири точно Стравински, но хората и ръчениците й излизат добре. Ама това надали може да бъде разбрано от Ваше Градско Превъзходителство…
Вместо да се разсърди, Генералът започва да се смее тихо.
Пояснявам му, че съм роден на село, но съм расъл и там, и в столицата. И ми се е случвало да ходя по какви ли не места. Даже в една голяма къща, опера се нарича — и там съм ходил. Там свири оркестър, а артистите не разговарят, а пеят. Та там, в операта, съм гледал понякога и балет… Балетът представлява малко шантав танц на полуголи мацки, които…
Генералът продължава да се смее. След сбирката тръгваме заедно. Оказва се, че той също е от село. Това ни сродява. Ние сме селяци от спечена глина, а не нафукани столични глезльовци от фъшкия… Ставаме приятели. Поощрително ми съобщава, че е оценил двусмислиците в паметното ми изказване на събранието. Всъщност, той е предложил да ме включат в „онзи списък“, на богоизбраните. Има за какво да му благодаря.
Виждаме се често, с него споделям като с по-голям брат. За всяка ситуация той има желязна постановка, която никога не съумявам да оборя. Полезно е да си имаш за приятел човек като лейтенанта Петър със страшните мустаци.
Разказвам му за терзанията си, за безкрайното миене на чинии, за камъните, които често падат върху коравата ми уж глава. Признавам, че не знам докога тази корава глава може да издържи на каменопада. Мустакатият повдига рамене.
— Всъщност, тя издържа докогато трябва. Знаеш ли какво е нойма?
— Не се сещам…
— Буквално знак, смисъл. Корава глава, казано по селски. Способност да се справяш със завързани положения.
— От собствен опит знам, че това е дарба, която тежи?…
— Всяка дарба тежи! Но дава и предимства. Ето, ти вече си почти блажен. — Прави премерена пауза и небрежно добавя: — В границите на уставите и военните требници, разбира се. Казармата наистина не е институт за благородни девици. Тук си действа механизмът на естествения подбор. Няма страшно, досега нищо по-добро като ефект не се е появявало в природата. — Замисля се малко и оформя следващата си мисъл: — В казармата има развитие. Ставаш нещо по̀ от това, което си бил. Ако си бил слаб, тя те прекършва и ставаш още по-слаб. И започваш да целуваш подметки наред. Ако си бил силен, ставаш още по-силен. Цената на това е падането на камъни върху главата. Други пътища няма!
Може би е прав, човекът?… Ако в казармата имаше повече такива като него, вероятно бих изменил на черногледството си. Но такива са малцина. А може би те са маята?
Опитвам се да го впрегна, че да стърчиш над другите не винаги е позиция за предпочитане. Той веднага се съгласява с мен:
— Така е. Светкавицата не пада в копривата, а върху дървото, което стърчи над ниската зелена растителност. Но за разлика от копривата, дървото винаги е по-близо и до слънцето. За него сянка няма. За добро и за лошо.
Има цветист, иносказателен език на селянин по кръв. Има, има какво да уча от него… Според Генерала, армията въобще не е място, където се живее лошо. В моя случай просто има предубеждение, и произтичащ от него дефект в мисленето. Ерго — трябва да пренастроя мисленето.
Опитвам се да го поставя в ъгъла. С цитати от авторитети. За необходимостта от свободата, която казармата ти отнема и то на уставно основание.
Генералът се смее. Откровено подигравателно:
— Хората от твоята порода имат почти революционен рефлекс да се борят за свобода. И понякога успяват да си я извоюват. А после си я бият о главата и се чудят какво да правят с нея. Защото свобода означава не само правото да се вееш по вятъра, но и задължението да взимаш решенията накъде и как да движиш. Свободата те лишава от сладката възможност да се сърдиш на някого за нещо. Тази перспектива за повечето хора си е жив стрес и те се чувстват направо нещастни.
— Ерих Фром — „Бягство от свободата“ — демонстрирам познания по темата.
— Добре, щом си стигнал до Фром — поощрява ме Генералът и продължава мисълта си: — Масовият човек предпочита да си стои при зобта на осигурената заплата и е едно към едно щастлив. Още повече, че така може постоянно да се сърди и критикува тия, които вземат решения вместо него.
— Робска мисъл Айфелова кула не прави! — прекъсвам тирадата му.
— Така е — съгласява се веднага Генералът. — Но пък знае как се бута Вавилонска. Откъдето следва, че… Хайде, кажи какво следва от това?