Островът на съкровищата
- Автор: Стивънсън Робърт Луис
- Язык: болгарский
- Переводчик: Надя Кехлибарева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Островът на съкровищата». Краткое содержание книги:
Да ви призная, в първия момент, когато прочетох в писмото на скуайър Трилони името на Дългия Джон, изпитах неприятно предчувствие, че той ще се окаже същият онзи еднокрак моряк, чието появяване бях очаквал тъй дълго в „Адмирал Бенбоу“. Но сега един поглед ми бе достатъчен. Аз вече познавах капитана, Черното куче и слепия Пю и смятах, че имам съвсем ясна представа как изглежда един пират — съвсем не като този чист, приятен и весел съдържател на кръчмата.
В миг се окуражих, прекрачих прага и се запътих право към мястото, където, подпрян на патерицата си, бе застанал този човек и говореше с един от посетителите.
— Мистър Силвър, сър? — попитах аз, като подадох бележката.
— Да, момчето ми — каза той, — тъй ми е името. А ти кой си? Стори ми се, че трепна, като видя писмото на скуайъра.
— О — каза той с доста висок глас, докато ми подаваше ръка. — Значи ти си нашият юнга? Драго ми е, че те срещам.
И той силно ми стисна ръката с широката си груба длан. Точно в този миг един от посетителите в отсрещния край на кръчмата внезапно скочи и се спусна към вратата. Той седеше близо до нея, така че за миг се намери на улицата. Но неговото бързане привлече моето внимание и аз го познах. Той бе същият оня човек, който веднъж дойде в „Адмирал Бенбоу“ с восъчен цвят на лицето, на чиято ръка липсваха два пръста.
— О — извиках аз, — спрете го! Това е Черното куче!
— По дяволите кой е! — извика Силвър. — Но той не си е платил сметката! Хари, тичай да го заловиш!
Един от ония, които седяха близо до вратата, скочи и хукна да го гони.
— Ако ще да е и адмирал Хок, той трябва да си плати сметката! — извика Силвър и като ми отпусна ръката, ме попита: — Кой казваш, че бил? Черното какво?
— Черното куче, сър — казах аз. — Мистър Трилони не ви ли е разправял за пиратите? Този беше един от тях.
— Тъй ли? — извика Силвър. — И то в моята къща! Бен, тичай да помогнеш на Хари! Един от ония нехранимайковци ли бил? Ти ли пиеше с него, Морган? Я ела насам!
Човекът, когото той нарече Морган — един стар моряк, с посивяла коса, с махагонов цвят и тъп израз на лицето, се заклати бавно към нас, като дъвчеше тютюн.
— Я слушай, Морган — каза Дългия Джон с много строг тон, — виждал ли си някога това Черно… Черно куче, а?
— Не, сър — отвърна Морган, като отдаде чест.
— А случайно да си чувал името му?
— Не, сър.
— Късмет имаш, Том Морган, че не го познаваш — извика съдържателят, — защото, ако имаш вземане-даване с такива хора, кракът ти да не е стъпил вече в моята кръчма! Я казвай, какво ти разправяше той?
— Да ви кажа право, и аз не знам, сър — отвърна Морган.
— Та ти глава ли носиш на плещите си, или макара за корабни въжета! — извика Дългия Джон. — Не знаеш, а, не знаеш? Да не би да не знаеш и с кого току-що говореше? Казвай, казвай, какво ти дрънкаше оня — за пътешествия, за капитани, за кораби ли? Отваряй си устата де! За какво говорехте?
— Говорехме за прекарване на моряците под кила с въже — отговори Морган.
— Под кила с въже ли? Що за дрънканици! Ех, че си негодник. Я си върви на мястото, Том.
Докато Морган се тътреше към стола си, Силвър поверително ми прошепна на ухото — и това ми се стори твърде ласкателно:
— Той е честен човек, този Том Морган, само че е глупавичък. А сега — продължи той и отново повиши гласа си — да видим кой е този — Черното куче ли каза? Не, това име не ми е познато. Но ми се струва, че… Да, аз съм виждал тоя негодник и по-рано! Той по едно време идваше тук с един сляп просяк, да, спомням си.
— Сигурно е идвал — казах аз. — Аз и слепия познавам. Казва се Пю.
— Точно така! — извика Силвър, но този път много възбудено. — Пю! Тъй беше името му. А, той имаше вид на истинска акула! Ако хванем това Черно куче, ще има интересни новини за капитан Трилони. Бен е добър бегач, малко моряци могат да го надбягат. Той веднага ще го стигне, да го вземат дяволите! Приказвал за прекарване на моряците с въже под кила, а? Ако го пипна, ще ме помни, докато е жив!
През цялото време, докато изговаряше възбудено тези откъслечни фрази, той подскачаше насам-натам на патерицата си, удряше по масите с ръка и се показваше така разгневен, че дори някой съдия от Стария Бейли (Седалище на Централния углавен съд в Лондон. Б. пр.) или някой полицейски чиновник биха повярвали в искреността му. Моите предишни подозрения отново се бяха събудили, когато видях Черното куче в кръчмата и следях готвача внимателно. Но той бе много прикрит, много хитър и много находчив за мене, а и когато двамата мъже се върнаха запъхтени и казаха, че са изгубили дирите на Черното куче в тълпата, той така грубо ги наруга, че аз бих се заклел в искреността на Дългия Джон Силвър.