Портрети на небесни тела
- Автор: Босев Росен
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Портрети на небесни тела». Краткое содержание книги:
— Не знам. Много сме символизирали ония времена с цепелина, не мога да си представя нещо друго.
— Някой път, като си пийна, ми хрумва пак да се заемем с онази работа. Би трябвало да успеем този път — все сме учени, все сме шефове, всеки от нас може ей така да разпише материали. За връзките да не говорим.
— Понатежахме.
— Нищо, ще направим по-голям цепелин, ще ни вдигне.
— Това нали на мен първо го казваш?
— На тебе.
— Ласкаеш ме… Знаеш ли, с времето няма да се оправим. Време откъде ще намерим?
Владай помрачня внезапно:
— Знам, че с времето няма как, знам това. Сипи ми една водка.
— Няма ли да си тръгваш, Владай, три часът е вече.
— Гониш ли ме?
— Не, но…
— Остави ме тук, а… Няма въобще да заспивам. Утре, преди да сте станали, ще се измъкна, ще ида направо в института.
— Не ти ли се прибира?
— Не. Много високо живея.
— Владай, от жените ли се учиш на сантиментални шантажи по това време на нощта?
Той се усмихна на шегата, а след това стана сериозен:
— А може и да си тръгна.
— Тук, тук — разбърза се Галя, — полегни си на канапето. Сега ще ти донеса одеяло.
— Недей, Галя — той я погали по китката, — няма да спя.
Тя дръпна ръката си, не кокетно, а остро:
— Както решиш.
Излезе веднага от хола, пошумоля из банята и си легна.
Владай седя на стола, замислен за това, че не от липса на време няма да направят цепелина, не от някаква практическа, а от ей такава, кой я знае каква гледна точка, никога няма да го построят…
7
Както човек, спал добре през нощта, се буди от изгрева, тъй човек, пробудувал тъмнината, заспива при първия слънчев лъч. Седнал на стола и завъртял бавно мисъл на едно и също място, Владай се унесе в крехък покой. Лесно бе на входния звънец да го събуди. Той скочи, отиде до вратата и отваряше вече, когато се досети, че май не е удобно да отваря чужда къща. Слава богу, беше свой — онзи, Людмил. Той се вмъкна в хола бързо, разтревожен от нещо, без дори да се учуди от ранното Владаево присъствие.
— И тук, значи, не са — рече Людмил, — остава Данчо.
Галя влезе при тях, наметната с мъжка хавлия:
— Ех, че е рано! Какво се е случило, момчета? Людмил се сепна. Мислеше, че Христо е звъннал сутринта на Владай и той преди малко е пристигнал да търси тук чертежите… Така си бе помислил, а то какво излезе.
— Какво има? — потвърди съмненията му Владай. Людмил реши да се прави, че не е забелязал чуждото присъствие в този дом:
— Чертежите, ето какво. Чертежите за дирижабъла ги няма. Галя, в теб ни е надеждата.
Тя сви рамене:
— Нали знаеш, че си тръгнах от каньона с една чантичка. После дори багажа си не поисках. Впрочем, кой прибра тогава багажа? Имах едни дънки — кюнци, пак влизат в мода… Макар че — тя угрижено прокара длани по задника си — вече е все едно, надали ще ми послужат.
— Владай, а при теб?
— Откъде-накъде?
— И у нас ги няма. Христо ме събуди в пет, до шест и половина преобърнах цялата къща. Няма ги. Няма ги…
Грижата за изчезналите чертежи изпълваше Людмил почти всецяло, но оставаше все пак едно кьошенце, дето се бе настанила сега сензацията със заварването на Владай при Галя. Цял оркестър вътре в Людмил свиреше разстроено, но полифонично реквием за чертежите, а една устна хармоничка неуместно писукаше пикантерийки.
— Значи, в Данчо ни е надеждата — каза Владай и тогава чак се запита за какво е все пак това аварийно дирене.
Галя бе помислила същото:
— Впрочем за какво са ти потрябвали тези чертежи по първи петли?
— Нали ви казах. Христо се обади.
— В Данчо, значи, ни е надеждата… — повтори Владай, разбирайки, че изчезването на чертежите започва да го безпокои прекалено силно.
„Търкаляли са се цяла нощ! — изписука хармоничката в ушите на Людмил. — Кой ги знае кога са се сдушили отново, ако въобще са прекъсвали… Виж ти, виж ти…“
„Ами аз? — запита се Людмил. — Аз да не съм по цвете?“
И тогава чак си припомни как заради реконструкцията на делтапланера смъкна нявга от тавана си цял кашон с книги и го занесе у Таня. Скочи веднага:
— Ще ме простите, излизам за малко. Сетих се за още едно място… Чакайте ме! — дочуха двамата вече от стълбите.
— Ще ида да се облека — каза Галя, — всеки момент ще дойдат Христо и Данчо.
Тя излезе, влезе мъжът й — бодър, бръснат и одеколониран. И сутрешна гимнастика може да си е направил, а може и призори… с Галя… Не, по-скоро е било гимнастика.
— Какво сте се разбръмчали?
— Изчезнали са чертежите на цепелина — каза Владай.
— Ела в кухнята да направим по едно кафе и да препека хляб за детето.
В кухнята мъжът на Галя задрънча уютно с покъщнина, бръмна с мелачка, светна с тостер, затананика си мелодия.