Избрани творби (Един живот, новели и разкази)
- Автор: Мопасан Ги дьо
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордан Павлов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби (Един живот, новели и разкази)». Краткое содержание книги:
Решиха да не канят никого на сватбата освен леля Лизон, сестра на баронесата, която живееше като пансионерка в един манастир във Версай. След смъртта на баща им баронесата пожела да задържи сестра си при себе си. Но старата мома, преследвана от мисълта, че притеснява всички, че е ненужна и досадна, се оттегли в една монашеска обител, където даваха стаи под наем на печални самотници.
Леля Лизон идваше от време на време да прекара месец-два в семейството си. Дребна, мълчалива женица, тя стоеше винаги в сянка, мяркаше се само по време на ядене и пак се качваше в стаята си, където оставаше затворена през цялото време.
Имаше добродушен и застарял вид, макар че бе само на четиридесет и две години, и благ, тъжен поглед. Никога не бе имала значение в семейството. Понеже още от съвсем малка не беше нито хубава, нито игрива, домашните й почти не я прегръщаха; и тя си стоеше кротка и тиха в някой ъгъл. Още оттогава бе пренесена в жертва. Когато стана девойка, пак никой не й обръщаше внимание.
Приличаше на сянка, домашна вещ, жива мебел, която човек свиква да вижда всеки ден и за която никак нехае.
Според приетия в бащината къща навик сестра й я считаше за съвсем незначително, малоценно същество. С нея се отнасяха свойски, без стеснение, с отсенка на снизходително добродушие. Наричаше се Лиза, но сякаш се стесняваше от това кокетно, младежко име. Щом видяха, че остава неомъжена и че навярно никога няма да се омъжи, прекръстиха я от Лиза на Лизон. След раждането на Жана тя стана „леля Лизон“ — свита, чистичка роднина, страшно свенлива дори със сестра си и зет си; те наистина я обичаха, но с някаква неопределена привързаност, смесица от ласкаво равнодушие, несъзнателно състрадание и природна благосклонност.
Понякога, като разказваше далечни случки от своята младост, за да определи по-точно някоя дата, баронесата добавяше:
— Това се случи по време на безразсъдната постъпка на Лизон.
Не казваше никога нищо повече и тази „безразсъдна постъпка“ оставаше забулена в мъгла.
Една вечер Лиза, двадесетгодишна тогава, се бе хвърлила във водата, без някой да узнае защо. Нищо в живота и в държането й не даваше възможност да се предвиди такава лудост. Измъкнаха я полумъртва и вместо да потърсят скритата подбуда на тази постъпка, родителите вдигнаха възмутено ръце, задоволиха се да говорят за „безразсъдната постъпка“, както говореха за злополуката с коня Коко, който малко преди това си бе счупил крака в издълбания от колите път и затова се наложи да го застрелят.
Оттогава Лиза, наречена отскоро Лизон, минаваше за много малодушна. Снизходителното пренебрежение, което извикваше у близките си, проникна постепенно в сърцата на всички около нея. Дори малката Жана, със свойствената на децата прозорливост, не й обръщаше внимание, не се качваше да я целуне в леглото й, никога не се вмъкваше в стаята й. Прислужницата Розали, която я разтребваше, като че единствена знаеше къде се намира тя.
Когато леля Лизон влизаше в трапезарията за обед, малката отиваше по навик да й подаде челото си за целувка и това бе всичко.
Ако някой искаше да й каже нещо, пращаха слуга да я извика, а когато я нямаше, никога не се занимаваха и не мислеха за нея, никога не би им хрумнало да се обезпокоят и да си кажат:
— Я гледай, не съм виждал Лизон тази сутрин!
Тя не заемаше никакво място. Беше едно от тия същества, които остават непознати и за най-близките си, неразгадаеми, чиято смърт не създава ни празнота, ни пустота в дома, същества, които не умеят да влязат нито в живота, нито в привичките, нито в сърцата на заобикалящите ги.
Когато казваха „леля Лизон“, тези думи сякаш не събуждаха у никого никакво чувство. Все едно, че казваха „кафеник“ или „захарница“.
Тя се движеше с тихи, ситни, забързани стъпки; никога не вдигаше шум, не блъскаше нищо, като че само при допира й предметите ставаха беззвучни. Ръцете й сякаш бяха от памук — тъй леко и нежно пипаха всичко, до което се докоснеха.
Леля Лизон пристигна към средата на юли, дълбоко развълнувана от мисълта за тази женитба. Носеше куп подаръци, но понеже бяха от нея, останаха почти незабелязани.
Още на другия ден след пристигането й престанаха да я забелязват. Но у нея кипеше необичайно вълнение, очите й не изпускаха годениците. Тя се зае с приготвянето на чеиза със странна енергия, с трескаво старание; работеше като проста шивачка в стаичката си, където никой не отиваше да я споходи.
Показваше непрекъснато на баронесата кърпички, поръбени от нея самата, салфетки с извезани от нея монограми и питаше: