Избрани творби (Един живот, новели и разкази)
- Автор: Мопасан Ги дьо
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордан Павлов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби (Един живот, новели и разкази)». Краткое содержание книги:
— Добре ли е така, Аделаид?
А маминка хвърляше небрежен поглед на предмета и отвръщаше:
— Не се мъчи толкова, бедна ми Лизон.
Една вечер, към края на месеца, след душен, зноен ден изгря луната и настана светла, топла нощ, нощ, която смущава, разнежва, смайва и сякаш разбужда всички съкровени пориви на душата. В тихата гостна нахлуваше нежно полско ухание. Баронесата и мъжът й играеха лениво на карти в кръга от светлина, очертан от абажура върху масата. Седнала помежду им, леля Лизон плетеше. Облегнати на отворения прозорец, младите гледаха градината, плувнала в светлина.
Сенките на явора и липата падаха върху бледата, лъскава морава, разстлала се чак до съвсем тъмната горичка.
Нежното обаяние на тази нощ, прозрачно осветените дървета и храсти привличаха неудържимо Жана и тя се обърна към родителите си:
— Татенце, ние ще се поразходим на поляната пред замъка.
Баронът отвърна, без да прекъсва играта си:
— Вървете, деца! — И пак се залови за картите си. Те излязоха и бавно тръгнаха по обширната светла поляна до горичката в дъното.
Времето напредваше, а те и не мислеха да се връщат. Баронесата се умори и пожела да се качи в стаята си.
— Трябва да повикаме влюбените — каза тя.
Баронът хвърли поглед към обширната, обляна в светлина градина, където безшумно бродеха двете сенки.
— Остави ги — каза той. — Толкова е хубаво навън! Лизон ще ги почака. Нали, Лизон?
Старата мома вдигна неспокойните си очи и отвърна плахо:
— Разбира се, ще ги почакам.
Сам изтощен от горещия ден, баронът помогна на баронесата да стане.
— И аз ще си легна — каза той и излезе с жена си.
Тогава и леля Лизон стана, остави започнатата плетка, преждата и куката на ръчката на креслото, облегна се на прозореца и се загледа в дивната нощ.
Годениците сновяха безспир по ливадата, от горичката до площадката пред замъка и от площадката до горичката. Те стискаха ръцете си и не разговаряха, като че ли се бяха откъснали от себе си, слели се бяха с осезаемата поезия, която се излъчваше от земята.
Изведнъж Жана съгледа в рамката на прозореца силуета на старата мома, изрязан от светлината на лампата.
— Я вижте, леля Лизон ни гледа — промълви тя.
Виконтът вдигна глава и без да се замисля, отвърна равнодушно:
— Да, леля Лизон ни гледа.
И те бавно продължиха разходката си, влюбени, замечтани…
Но роса покри тревата, хладни тръпки ги полазиха.
— Да се приберем вече — каза тя.
И те се върнаха.
Когато влязоха в гостната, леля Лизон се бе заела отново с плетката си, свела чело над ръкоделието; слабите й пръсти потреперваха леко, като че от преумора.
Жана се приближи до нея.
— Време е да спим вече, лельо.
Старата мома извърна очи — бяха зачервени, сякаш бе плакала. Влюбените съвсем не й обърнаха внимание; но младият мъж внезапно забеляза, че тънките обувки на девойката бяха съвсем мокри. Обзет от безпокойство, той попита нежно:
— Не изстинаха ли милите ви крачета?
Изведнъж пръстите на лелята се разтрепераха толкова силно, че плетката й се изплъзна, кълбото прежда се търкулна далеч по паркета. Тя рязко скри лице в ръцете си и се разхълца конвулсивно.
Годениците я гледаха слисани и неподвижни. Жана коленичи бързо, отмахна ръцете й и зашепна тревожно:
— Но какво ти е, какво ти е, лельо Лизон?
Тогава клетата жена промълви едва чуто, с прекъсван от сълзи глас и сгърчено от мъка тяло:
— Когато той те попита… Изстинаха ли… ва… вашите мили крачета?… Никога не са ми казвали такива неща… на мене… никога… никога…
Изненадана и трогната, Жана все пак изпита желание да се изсмее при мисълта за влюбения, който би редил нежни слова на Лизон, а виконтът се бе извърнал, за да прикрие усмивката си.
Но лелята веднага стана, остави кълбото на земята и плетката си на креслото и избяга без свещ по тъмните стълби, като се добра пипнешком до стаята си.
Щом останаха сами, двамата млади се спогледаха развеселени и разнежени, Жана прошепна:
— Бедната леля Лизон!
А Жюлиен добави:
— Май не е на себе си тази вечер!
Те се държаха за ръце, не се решаваха да се разделят, а после тихо, съвсем тихо размениха първата си целувка пред празното, току-що напуснато от леля Лизон кресло.
На другия ден дори не се сетиха за сълзите на старата мома. Жана прекара двете седмици преди сватбата притихнала и спокойна, като че уморена от сладки вълнения.
Не й остана време да се замисли и в утрото на решителния ден. Изпитваше само остро усещане на празнота в цялото си тяло, сякаш плътта, кръвта и костите й се бяха стопили под кожата. Като се докоснеше до нещо, забелязваше, че пръстите й силно треперят.