Избрани творби (Един живот, новели и разкази)
- Автор: Мопасан Ги дьо
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордан Павлов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби (Един живот, новели и разкази)». Краткое содержание книги:
— Жана, само да поискате, това ще бъде нашият годеж!
Тя наведе глава с бавно движение, което може би означаваше „да“. А свещеникът, който още ръсеше със светена вода, пръсна няколко капки по пръстите им.
Обредът свърши. Жените се изправиха. Връщането стана в пълен безпорядък. Кръстът в ръцете на детето бе загубил своето достойнство, носеше се бързо, люшкаше се наляво-надясно или силно се накланяше напред, като едва не го удряше по носа. Свещеникът не се молеше вече, а препускаше след него. Псалтовете и тръбачът свиха в една уличка и изчезнаха — отидоха да се преоблекат по-скоро, а моряците бързаха на групички. Една и съща мисъл сякаш пораждаше в главата им миризма на кухня, удължаваше крачките, пълнеше устата със слюнки, слизаше чак до корема и караше червата да къркорят.
В „Тополите“ ги чакаше славна закуска.
На двора под ябълките бе сложена голяма маса. Шестдесет души моряци и селяни насядаха около нея. Баронесата седеше в средата между двамата свещеници — на Ипор и на „Тополите“. Срещу нея бе седнал баронът между кмета и жена му, мършава, позастаряла селянка, която леко кимаше на всички страни. Лицето й беше тясно, стегнато в голяма нормандска забрадка — същинска кокоша глава с бяла качулка, — а очите й бяха кръгли и вечно учудени. Тя ядеше бързо-бързо, по мъничко, като че кълвеше с носа си от чинията.
Седнала до кръстника, Жана тънеше в блаженство. Не виждаше нищо, не разбираше нищо, мълчеше със замаяна от радост глава.
— Как е малкото ви име? — попита тя.
— Жюлиен — отвърна той, — не знаехте ли?
Тя не му отговори, но си помисли: „Колко често ще повтарям това име!“
Когато обедът свърши, оставиха двора на разположение на моряците и минаха от другата страна на замъка. Баронесата се зае да прави упражнението си, поддържана от барона. Двамата свещеници вървяха от двете й страни. Жана и Жюлиен се отправиха към горичката, тръгнаха по сенчестите пътеки. Неочаквано той хвана ръцете й.
— Кажете, искате ли да бъдете моя жена?
Жана и този път наведе глава; и понеже той шепнеше: „Отговорете ми, моля ви се!“ — тя бавно вдигна поглед към него и той прочете отговора в очите й.
IV
Една сутрин баронът влезе в стаята на Жана, преди да бе станала, и седна на края на леглото.
— Господин виконт дьо Ламар поиска ръката ти.
Жана понечи да скрие лице под завивката.
— Отложихме отговора за малко по-късно — продължи баронът.
Тя дишаше тежко, задъхана от вълнение.
След малко баронът добави усмихнато:
— Не искахме да решим, без да говорим с теб. Майка ти и аз нямаме нищо против този брак, но не искаме да те принуждаваме. Ти си много по-богата от него, но когато се касае за щастието на цял един живот, не бива да се мисли за пари. Той няма вече никакви роднини и ако се омъжиш за него, ще влезе в нашето семейство като син, докато, омъжена за друг, ти, дъще, ще трябва да отидеш в чужд дом. Момчето ни харесва. Дали ти харесва… и на теб?
Изчервена до корена на косите, тя промълви:
— Съгласна съм, татко.
Бащата погледна дълбоко в очите й и все тъй засмян, промърмори:
— И аз подозирах такова нещо, госпожице.
До вечерта тя беше като опиянена, не съзнаваше какво прави, вземаше машинално един предмет вместо друг, краката й се подкосяваха от умора, без да е ходила.
Към шест часа, когато седеше с маминка под явора, дойде виконтът.
Сърцето на Жана заби лудо. Младият човек се приближаваше, без да изглежда развълнуван. Когато дойде съвсем близо до тях, целуна пръстите на баронесата, после повдигна треперещата ръка на младото момиче и притисна устни до нея в дълга, нежна и признателна целувка.
И се занизаха лъчезарни годежни дни. Разговаряха сами в някой ъгъл на салона или пък седнали на насипа в края на горичката пред пустата равнина. Понякога се разхождаха по алеята на маминка: той — увлечен в разговори за бъдещето, тя — свела поглед към прашната бразда, утъпкана от баронесата.
Понеже въпросът бе решен, пожелаха да ускорят развръзката. Уговорено бе венчалният обред да се състои след месец и половина, на петнадесети август; младоженците щяха незабавно да заминат на сватбено пътешествие. Когато попитаха Жана коя страна иска да посети, тя избра Корсика, където щяха да бъдат по-уединени, отколкото в италианските градове.
Те чакаха определената за сватбата дата без особено нетърпение, но бяха обгърнати от атмосфера на сладостна нежност, вкусваха изтънченото очарование на невинните ласки — стискането на пръстите, дългите, пламенни погледи, в които душите сякаш се сливат, смътно измъчвани от неопределен копнеж за страстни прегръдки.