Спомен за светлина
- Автор: Джордан Роберт, Сандерсон Брендон
- Серия: Колелото на времето #14
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-400-0
- Переводчик: Валери Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Спомен за светлина». Краткое содержание книги:
Но беше някакво начало.
„Спомен за светлина” е Последната битка, Тармон Гай-дон, в целия й блясък и страховито великолепие. Светът е на косъм от унищожението и се крепи на избора на един-единствен човек: Ранд ал-Тор, Преродения Дракон..
За жалост Гайбон също не приемаше заповеди от него. Талманес си пое дъх, но се олюля замаян и Мелтен го сграбчи под мишницата, за да го задържи да не рухне.
Светлина, колко болеше! Не можеше ли проклетият му хълбок просто да прояви благоприличие и да изтръпне? Кръв и кървава пепел! Трябваше да стигне до онези Родственички.
Попита обнадеждено:
- А двете жени, дето могат да Церят?
- Пратих вече да ги доведат - отвърна Гайбон. - Веднага щом видяхме тази сила тука.
Е, това поне беше нещо.
- Сериозно ти казвам, че оставам тук - предупреди го Гайбон. - Няма да изоставя този пост.
- Защо? Градът е изгубен!
- Кралицата заповяда да пращаме редовни доклади през портали. Рано или късно ще се запита защо не сме пратили вестоносец. Ще прати преливаща да види защо не сме докладвали и тя ще пристигне на терена за Пътуване в двореца. Това…
- Милорд! - извика някой. - Милорд Талманес!
Гайбон спря, а Талманес се обърна и видя Филджер - един от съгледвачите - да се катери запъхтян по оплискания с кръв калдъръм към тях. Филджер беше мършав мъж с рехава коса и хилав врат и като го видя сърцето на Талманес се изпълни със страх. Беше един от мъжете, които бе оставил да бранят градската порта долу.
- Милорд - заговори задъхано Филджер, - тролоците завладяха градските стени. Струпват се по бастионите и хвърлят стрели и копия по всеки, който се доближи. Лейтенант Сандип ме прати да ви съобщя.
- Кръв и пепел! А портата?
- Държим я - отвърна Филджер. - Засега.
- Гайбон. - Талманес се обърна. - Прояви малко милост, човече. Някой трябва да защити портата. Моля те, изведи бежанците и подкрепи хората ми. Портата ще е единственият ни изход от града.
- Но пратеникът на кралицата…
- Кралицата ще разбере какво е станало щом се сети да погледне тук. Огледай се! Да се опитваш да опазиш двореца е лудост. Вече нямате град, а клада.
Гайбон мълчеше, стиснал устни в тънка резка.
- Знаеш, че съм прав - каза Талманес и се смръщи от болка. - Най-доброто, което можеш да направиш, е да подсилиш хората ми да задържат портата за колкото може повече бежанци.
- Може би. Но да оставя двореца да изгори?
- Можеш да го използваш за нещо - каза Талманес. - Да оставиш малко войници да се бият в двореца например. Заповядай им да отбиват тролоците, докато могат. Това ще ги отвлече от хората, които бягат насам. Когато не могат да държат повече, войниците ти могат да избягат от двореца от другата страна и да заобиколят до южната порта.
- Добър план - съгласи се Гайбон с неохота. - Ще направя каквото съветваш, но ти?
- Аз трябва да стигна до драконите - каза Талманес. - Не можем да позволим да попаднат в ръцете на Сянката. Те са в един склад в края на Вътрешния град. Кралицата нареди да ги скрием от наемническите банди навън. Трябва да ги намеря. Ако е възможно, да ги приберем. Ако не, да ги унищожим.
- Е, добре. - Гайбон се обърна разочарован, че трябва да приеме неизбежното. - Ще направя каквото предлагаш. Половината ми хора ще изведат бежанците и после ще помогнат на твоите да удържат южната порта. Другата половина ще държи двореца още малко и ще се изтегли. Но _аз_ идвам с теб.
- Наистина ли ни трябват толкова много лампи? - попита строго Айез Седай от столчето си в дъното на стаята. Все едно седеше на трон. - Помисли за маслото, което хабиш.
- Трябват ни - промърмори Андрол.
Дъждът пердашеше по прозореца, но той не му обръщаше внимание, а се опитваше да се съсредоточи върху щавената кожа, която шиеше. Щеше да стане на седло. В момента се трудеше над подпругата.
Пробиваше дупки в кожата в двоен ред и работата го успокояваше. Шилото, което използваше, правеше дупки с форма на диамант. Можеше да използва чукчето за повече бързина, но точно сега му допадаше да работи без него и да усеща натиска при пробиването.
Измери местата за следващите бодове и заработи над поредната дупка. За такива дупки човек трябваше да реди плоските страни на диаманта една към друга, тъй че когато кожата се дръпне, да не опъва плоските страни. Спретнатите редове щяха да запазят седлото в добра форма през годините. Редовете трябваше да са достатъчно близо, за да се подсилват взаимно, но не толкова близо, че да има опасност да се отпорят. Поставянето на дупките на зигзаг помагаше.
Дребни неща. Човек просто трябва да се постарае дребните неща да станат добре и…
Пръстите му трепнаха и той проби дупка прекалено близо до съседната, кожата се скъса и се получи голяма продълговата дупка.
За малко да запокити всичко в ъгъла от яд. Беше за пети път тази нощ!
„Светлина! - помисли си. - Какво стана със самообладанието ми?”