Дни на кръв и звездна светлина
- Автор: Тейлор Лэйни
- Серия: Daughter of Smoke and Bone #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: ИК ЕГМОНТ БЪЛГАРИЯ
- ISBN: 978-954-27-1249-7
- Переводчик: Анелия Янева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Дни на кръв и звездна светлина». Краткое содержание книги:
Изпаднали в паника, те проводиха вестоносци в Астре. Тъй като и без това не разполагаха със силна защита, решиха да не се бавят да свалят телата на своите, а побързаха да продължат, подкарвайки робското стадо с камшици напред. При вида на мъртъвците сред пленниците настъпи видима промяна – лицата им засияха и започнаха да излъчват открита и недвусмислена жажда. Кървавото послание не бе единствено; усмивките на мъртвите също говореха.
Краищата на устите на мъртвите ангели бяха прецизно разрязани и разтворени, за да наподобят усмивки. Търговците на роби много добре знаеха какво означава това, а и робите също. Очите на всички взеха да се озъртат – едни със страх, други в очакване.
Падна нощ и керванът спря да лагерува, а около него разположиха стражи. Мракът се изпълни с откъслечни звуци: суетня, тропот. Ръцете на стражите горяха върху ефесите, кръвта им кипеше, очите се стрелкаха.
Тогава робите запяха.
Такова нещо не се беше случвало през нито една нощ досега. Търговците на роби бяха свикнали да чуват единствено хленчене и скимтене откъм скупчените един в друг пленници, а не песни. И това никак не им хареса. Гласовете на звероподобните бяха сурови като рани, могъщи, примитивни и безстрашни. Когато един от серафимите се опита да ги усмири, откъм групата неволници се стрелна опашка и го подкоси.
И тогава, между две потрепвания на огнените езици в лагерния огън, дойдоха те. Кошмарите. Спасителите. Дойдоха някъде отгоре и първата мисъл на обърканите търговци на роби бе, че идва подкрепление, но това не бяха серафими. Криле и крясъци, остри рога, еленови корони, свистящи опашки и приведени мечи рамене. Четина, закривени нокти.
Мечове и зъби.
Нито един ангел не оцеля.
Освободените роби се разтвориха сред околния пейзаж, понесли мечовете и брадвите и камшиците на своите поробители. Занапред нямаше да се дадат толкова лесно.
После всичко замря. Тук също беше оставено послание, написано с кръвта на избитите – същите думи занапред щяха да се появяват навсякъде по местата на кръвопролития като това.
"Ние се въздигнахме – гласяха те. – Сега е ваш ред да умрете."
19.
РАЙ
Имало едно време един ангел и един дявол, които се обикнали и дръзнали да си представят нов свят, в който да няма кланета, разкъсани гърла и погребални клади на падналите в боя; свят без ревенанти и армии от копелета, изтръгнати от ръцете на майките си, за да дадат своя принос към смъртта и убийствата.
Веднъж възлюбените лежали с преплетени тела в тайния храм на луната и мечтаели за свят, който да прилича на кутия за скъпоценности, но без скъпоценностите в нея – рай, който ги очаква да го открият и да го изпълнят със своето щастие.
Това не бил този свят.
20.
ЗЕМЯ НА ПРИЗРАЦИ
Акива, Хазаел и Лираз крачеха сред мъртвите ангели. Не говореха, само гледаха, но това мълчание беше настръхнало от гняв. Труповете бяха разкъсани, сякаш котка си е играла с мишка. Акива дори не можеше да разбере дали ги е познавал – трупоядите си бяха свършили работата, но по някои лица беше останала достатъчно плът, за да добие представа за осакатяванията. Скверните усмивки не се бяха появявали от поколения, но те бяха дамгосани в паметта и на серафими, и на химери. Това бе подписът на Войнолюбеца.
Така беше постъпил той със своите господари серафими, когато преди хиляда години счупил робските окови и променил света. От тогава това бе могъщ и неоспорим символ на бунта.
– Хармония със зверовете – изрече почти без дъх Лираз и тялото на Акива се изопна. Тя хвърляше в лицето му неговите собствени думи. Как би могъл да отвърне? Може би с това, че същите тези воини бяха оставили подире си върволица от опожарени села и никой не можеше да ги обяви за невинни жертви. Но тогава думите му щяха да прозвучат все едно според него са си получили заслуженото. Не беше така, но той не изпитваше възмущение, а единствено дълбока скръб. Тези воини бяха извадили меч и от меч бяха загинали. Така върви светът.
Един безкраен кръговрат от кръвопролития, в който на насилието се отвръща с насилие и така до безкрай. Сега обаче не беше време за философстване, не и когато над главите им кръжаха трупояди, наблюдаваха ги с едно око и ги чакаха да си тръгнат, за да продължат своя пир. Затова Акива запази разсъжденията за себе си.
Слънцето изгряваше. Лъчите му озаряваха царевичните стебла с вълшебно сияние, а свилата се развяваше като криле на вятъра. Зелено-златисти и златисто-зелени, още неузрели и без надежда някога да узреят. Воините бяха подпалили нивите от четирите краища и огънят щеше да погълне всичко в сухата като прахан жега. Още преди слънцето да се е подало цялото над хоризонта, царевичната свила вече щеше да пращи и да пука, също като телата на убитите. Огънят взима мъртвите. Войниците не ги погребват.